аз ли съм много тъпа, но да чета и надничам в чуждото лично пространство не ми се е случвало, въпреки изкушенията понякога.
може би това идва от една много далечна случка в моето детство, когато писмата чинно ме чакаха да се появя, за да си ги отворя. била съм първи-втори клас и това ме е впечатлило истински. някак като че ли това ме накара да се осъзная като голяма, важна възрастна. дори джобовете на училищната престилка трябваше да си изпразвам сама от разните му там бележчици преди да я дам за пране - това беше изискване от майка ми пак с оглед да не навлезе в моя периметър. даже ( твърде глупаво ) съм си мислела понякога, че мама не се интересума от мен, ето виж майката на дияна как й чете дневника.
при това невлизането в личното пространство беше нещо толкова естествено в семейството ми, че дълги години след това през ум не ми беше минавало, че има и друг вид общуване - общуване с недоверие, подозрително очаквайки от теб да свършиш нещо "неправилно", после да те разкрият и разобличат .

и децата ми днес оставят телефоните си където им падне и не се тревожат, че ще им ги "пребъркам".

та сега докато пиша това се чудя - дали животът просто ми е спестил ситуация, в която аз да пристъпя през себе си и мразейки се да взема да чета нещо дето не ми е работа да го знам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите