Ех, мило пухче, девет години ме правиха на ненормална - цялото ми "страхотно" семейство. Всички даваха вид, че са просто влюбени в мъжа ми. За тях беше идеалният, просто! А аз се чувствах, като откачалка, мислейки си, че май... ми оказаха натиск, за да се омъжа за него, че нещо май... не е въобще толкова идеален, колкото им се вижда, че май..., ако бях избирала самостоятелно - съвсем друг щеше да е човекът до мен. Мислех се за глезена, за вятърничава, за опърничава. Все пак - родители са ми, как няма родителите да изберат, все пак, най-доброто за детето си?! Мислех си, че не съм в ред, след като маса хора около мен мислят еднакво, а само аз виждам нещата иначе.
Дойде ден, в който се оказа, че този брак вече не им е изгоден. И истината лъсна отведнъж. Не, те въобще не го харесвали, но "били търпели", "заради мен"! Те "се били жертвали", за да ми е добре. А иначе, сърцето им плачело. И вече нямало да "търпят" и щели "да ми помогнат" да се освободя от него. Тоест, доигра им се на развод. Направиха сватбата, когато им се беше доиграло на сватба, сега им се играе на бракоразводно дело. Ама да имат много здраве! Вече никого не слушам!!!