"Изплуването" на Неси е всъщност провокация към Неси в теб. Момчето реагира не съотносно моментната ситуация, а чрез автоматично включване на "запис", чрез който възпроизвежда точното родителско поведение по начин, интерпретиран от него по детски в миналото. Затова и не е в състояние да го осмисли и коригира - това е неговата детска представа за това КАК да се реагира и КАКВО ще последва в отговор - т.е. това му позволява да предугади и да предизвика твоята реакция, което всъщност обезпечава нуждата му от сигурност. "Мога да си позволя да се държа така с теб, защото знам, че ще се ядосаш, но после още по-силно ще се опиташ да се приближиш към мен, а аз имам нужда от това, за да се чувствам значим - важен за теб."
В теб отзвука е абсолютно идентичен с онзи неудържим гняв, който се е надигал при споровете с бившия, същото желание да промениш "стила на общуване", същата непримиримост - т.е. ти също реагираш със "запис".
Добре е, че не казваш на детето си: "Ти си същият като баща си".
Би могла да промениш нещата, като напр. спреш да обясняваш и предлагаш каквото и да е, когато усетиш, че целта е да се отхвърлят предложенията ти, колкото и разумни да изглеждат. Знаеш, че когато някой силно иска нещо, съвсем не му е до "лекции" за начините на поискване и възможностите за получаване. В такива случаи можеш просто да кажеш: "Тази книга явно е много ценна за теб..." Това ще пренасочи диалога в посока интереси, вместо към довеждане на желанието до незабавното намиране на решение за изпълнението му.
Аз имам същите проблеми, въпреки че имам любима дъщеря. :-) И съвсем доскоро си мислех, че след като дразнителят липсва, общуването ще тръгне по мед и масло. Оказа се, че детето просто знае КАК да подбъзне чувствителното човече в мен с точно отиграния подход, така че да се поставим взаимно в онази "топла, мила и любяща" до болка позната "семейна" картинка. Нищо странно - и за двете ни това е единственото, което знаем, което сме възприели, което можем, явно...
Наскоро повярвах, че мое право е да отказвам, да се гневя на глас, да не знам какво да кажа понякога, нито да се опитвам да знам, да чувствам нещата като себе си и заради себе си. Уважавам същото и като нейно право.
Та, "чертите", "Мама му и гена!"- както казваше бившата ми свекърва, едва ли ще променим. По-скоро можем да демонстрираме нов поглед към настоящето. Нещо, като нова роля в познат сюжет. На бас, че и сюжетът ще мръдне на някъде! :-)