|
Сключих брак с мъж , с когото не се разбирахме идеално още преди това и след три години се разделихме неофициално. Междувременно ни се роди детето. Две седмици след раздялата ни една нощ към 2 часа той проникна в апартамента ми с взлом и ме преби.Наложи се да бягам от собственното си жилище при родителите си , които живеят в съседен блок и от там да викаме полиция понеже по това време нямах домашен телефон нито мобилен.След този случай се разведох официално с него. Известно време след развода той започна да ме търси, да се извинява за случилото се, да обяснява, че тогава не бил на себеси, бил пиян и че не можел да живее без мен и детето.В този период на раздяла той един ден беше решил, че иска да види детето без да ме информира за това и докато съм била на работа отишъл да го иска от родителите ми.Понеже те слд случая с пребиването ми неискаха и да чуят за него не му го дали .След този случай той реши , че също не иска да ги вижда.Детето ни, тогава 3 годишно много тежко понасяше раздялата ни и особено се влошаваше положението след дните , в които е бил с баща си.В крайна сметка се събрахме отново.В този момент всичките ми роднини ме обявиха за луда и понеже никой не искаше да го вижда прекртихме почти всякакви отношения с тях.С всички тези проблеми зад гърба си естественно не изкарахме много дълго заедно и отново се стигна до раздяла.И отново търпях упреците на роднините си , че съм била луда, на какво съм се била надявала връщайки се при него и т. н.И незнам как така се получава, но известно време след като се разделиме, каточели забравяме лошите неща, които са ни се случили откриваме, че още се обичаме и отново заживяхме заедно.Детето горкото най-много страда, защото ту сме заедно ту не.Най-много за това ме боли.Горкият, когато разбере, че сме решили пак да се събереме така се радва, че понякога се чудя дали само заради тази огромна радост, която виждам в очите му отстъпвам всеки път, след поредната раздяла. Отново се събрахме, знаейки, че всеки следващ опит е все по-безнадежден от предишния. Този път започна истинският ад.Живеехме при свекърва ми, много съм и благодарна на жената за това, което направи за мен.Мъжът ми беше вече се превърнал в алкохолик.Спря да работи, през 2-3 дни се прибираше пиян, крещеше като луд, чупеше всичко което му е пред очите и ме заплашваше, че ако реша да си тръгна ще ме убие.Този кошмар го търпях една година и след като вече не смеех да се прибера от страх за поредният ужас вечерта, след като за 10 месеца бях свалила 11 килограма от нерви, ставаше ми лошо по улиците, получавах сърцебиене и задух, един ден си взех детето и без да си вземеме и дрехите даже, от страх да не ни срещне във входа и да ми налети да ме бие, като разбере, че си тръгваме, го напуснах.Това стана педи 6 месеца.През 4 от тях аз по цели нощи не можех да спя заради кошмари свързани с преживяното.По цели нощи ходех като сумнамбул от прозорец на прозорец пушех и се тресях от нерви.От около два месеца това престана.Вмомента съм при родителите си, които не пропускат всеки удобен момент да ми напомнят всичко, което ми се е случило.Изобщо не се разбираме.Баща ми се държи зле с детето понеже му приличало но бившият ми мъж.Бившият ми мъж пък от своя страна започна пак да се извинява, да се изживявя като жертва, защото аз съм му отнела детето, че той ни обичал, че не искал така да се получи, че това било от нерви, че той вече не пиел и искал отново да сме заедно.Даже направи опит да се самоубие.Детето заради постоянното напрежение, което създава баща ми с постоянните си безпричинни забележки към него, вече казва, че не иска да живее при мен , иска при баща си.А няма къде да живеем в момента освн при тях.От цялата ситуация започвам да се чувствам виновна, че принуждавам детето да живее в тормоз а него дам на баща му.Заради баща му , че иска детето а аз едвали не го държа насила при мен.Баща му всъщност твърди , че иска отново да се съберем, но аз този път немога.Затова се чудя дали да не му дам детето.Така и то ще е доволно и той може да спре да ме търси и да настоява да се съберем. Извинявам се за дългите писания, но хем имах нужда да се разтоваря, хем нямаше как да бъда по-кратка.
|
Мазохизъм ли е това
