За съжаление, в моя случай не е умиление. Не мога да
квалифицирам чувството, но е нещо страшно тъжно.

Защото не знам имам ли баща или нямам - на практика
е жив и здрав и си живее в съседния вход с една жена
на моята възраст, а когато се срещне случайно с нас (3-те си
деца), се разминаваме, сякаш не се познаваме. Не мога да не
го обичам, защото беше добър баща, въпреки ужасните глупости,
които направи накрая.
Разведоха се с майка ми на стари години - след 40-годишен брак.

Интересно - щом на мен ми се отразява по такъв начин (след
като почти до 40-годишна възраст съм имала баща), какво ли им е
на децата, лишени от родител в ранна възраст? Мисля си, че
всеки човек има нужда от родители през целия си живот. Може
би никога не порастваме достатъчно?