|
Венеция и каквото още ми хрумне…
Спомних си, че точно преди десет години бях в Италия и успях да видя Верона и Венеция.
Хе-хееееееее! Верона – хубаво градче. Води ме момче, адаш, ама с ударение на другата гласна. Хеее! Неговият английски – същият като моя. Simple sentences.(“sentence” имало две значения. Чак сега разбрах. ) Чудесно си говорихме.
Води ме във Верона на културно мероприятие.
- Ха, те туй, кай, е къщата на Жулиета. Ей, туй е нейния балкон. На него е била, когато Ромео й се е обяснявал в любов. Сега е музей. Хайде да влезем!
Влизаме. Брееей! Взе ми се акъла! Ц ц ц ц ц ц ц! Най-накрая ни вкараха в катакомбата, дето двамата влюбени взели, че умрели… Хм, за малко да се разплача, ама гледам че адаша се подсмихва. Като излязохе го питам защо се хили.
- Бе, ти наистина ли вярваш на това?
Обяснява ми, че навремето, като нашумели тия Ромео и Жулиета, започнали да пристигат туристи и да питат къде е къщата на Жулиета. Общинарите усетили далаверата, открили най-подходящата къща, платили на собствениците огромна сума, построили им три пъти по-голяма къща и… И ей ти музей! Лъжа и измама!
Хм, дали е вярно – не знам, ама много достоверно ми звучи. И болезнено! Е те такъв музей построих и аз… Лъжа и измама!
------------
С цялото си нахалство му вкикам на адаша
- Бе, до Рим няма да можем да отидем, че да видя Папата, ами дай да прескочим до Венеция!
Оня се намръщи, ама аз се направих че не забелязвам. Мдааа, прав е бил да се мръщи. А, забравих да уточня, че тия действия се развиват през зимата и нямаше много туристи. Тъъъй, качваме се на влака и – ей ти Венеция! От гарата – право на пътническо корабче. Хм, мирише на тиня. Никакви гондолиери, никакви канцонети. Тъпо. Чуди се момчето какво да ме прави. Стигнахме площад Сан Пиетро. Гледам – нищо особено. Нищо общо с рекламните материали и филмите. Нещо като центалния площад на София и Красная площадь в Москва. Като показват парадите и не си ходил там, направо се шашкаш! Бреее, вика си човек, голяма работа! Като стъпиш там – гледаш, нищо работа…
(Бе, май се отплеснах пак. Слънчасах в събота. Вие сте виновни. Скрихте се на сянка, пък аз да се пържа...)
Та, за Венеция, де! Вика ми адаша: - Тия гълъби, дето ги гледаш и дето ги дават по филмите са много опасни! Знаеш ли защо продават ей тия евтини хартиени чадъри? Не знам, викам мя. – Щото гълъбите серат по главите на хората!
Води ме на някакъв битак за туристи. Кич! Кииииииииич! Нашите битаци са сто пъти по-добри.
Оф, за Милано ще ви приказвам друг път. И за рускините, и за полскините, и за полско-руските взаимоотношения, и как се яде салата от домати, обилно нанръсена със захар в Унгария… Като рекох Унгария… Някой може ли да ми каже как е “Добър ден” на унгарски?
Оф, уж нищо не пих снощи, пък, още не мога да изтрезнея…
Ха, сетих се нещо. Значи, събитията в Италия бяхд през 1994. Хе, като бях в Софе-то през ссбота за срещата, гледам на “Славейков” на една сергия Джордж Оруел “1984”. Загледах се в корицата. Същата, както първото издание. Продавачът взе да ми обяснява, че книгата била много хубава. Викам му
- Момко, момкоооооо! През 1989 съм я чел.
-----------
Бреееееееей, правилно е казал някой: Животът е кратък, не бързай да го живееш!
Младостта си отива и е ясно това,
не по белите жички по мойта глава
не от ситната мрежа край мойте очи…
Младостта си отива – туй по всичко личи!
Бе, как беше по-нататък?
|
Относно Ромео, Жулиета, Верона,
(стар клубар)
