|
Здравейте,
пиша във вашия клуб за пръв път. Много съм объркна и озадачена от това, което се случва с мен. Историята ми е много дълга и за това ще ви пусна цялата статия писана в един вестник от една моя близка приятелка журналистка, защото ще ми отнеме много време да разказвам наново какво се случи с живота ми.
Сега вече след 5 години имам втори брак, дете...
Но не знам какво ме накара преди месец да пусна един мейл с две думи само.. жив ли си?
И вчера получих отговор... Жив съм и много ми е мъчно за България...
А аз само за това мисля..
А ето и историята.
--------------------------------------------------------
Моята семейна история
"Семейството ми беше винаги до мен, както и сега" Една обикновена семейна история
Анна Пенкова
Имало едно време... Всъщност има от 29 години насам, едно момиче-жена -Йорданка Хиткова. Нейната история е колкото невероятна, толкова и напълно реална. В нея приликата с истински лица и събития изобщо не е случайна.
Всичко започва на 11 април 1999 година, когато Йорданка от госпожица Хиткова става госпожа Добрева. Съпругът й Илиян Добрев - студент по ветеринарна медицина, е много мил, обича я и, както се разбира впоследствие, разчита изключително на финансовата подкрепа на Дани и нейното семейство. "Преди да се оженим, той хем имаше семейство, хем нямаше." - разказва младата жена. Майка му е починала още докато Илиян бил съвсем малък. Баща му се оженил повторно и заминал с новата си съпруга. Момчето оставил на грижите на дядо му. Илиян сам се справял с апартамента, домашните задължения и... всичко останало. Тази самостоятелност обаче не се пренася в новото му, истинско, семейство. Илиян и Дани се преместват от родния Ловеч, на квартира в Стара Загора. Младата съпруга, която е завършила "Банково счетоводство", бързо си намира работа и започва да издържа студента-съпруг. Но, лесно е да живееш на чужд гръб и да ядеш спечелен от друг хляб. Бъдещият ветеринар престава да ходи на лекции и прекъсва следването си. А сега накъде? На Запад! Там очакват хората с мечти и надежди за лесен живот с отворени обятия. Илиян подава документи за щатска виза, по линията на културния обмен На кадри между САЩ и България. От посолството веднага му издават такава, защото шансът да емигрира е минимален - съпругата му е тук! За да замине обаче са необходими доста пари. Любящата съпруга дава всичките си спестявания и тегли заем.
Екс-студентът потегля към "страната на неограничените възможности" с $3000, с които 6-месечния му стаж като ветеринар е обезпечен. Фалшифицираната му студентска книжка се подава от джоба на развяващото се на гарата палто, а единственият истински документ е брачното свидетелство, което е гарант за завръщане.
Занизват се дълги дни на очакване и притеснения. След шест месеца Йорданка подава молба за виза. Насрочена й е дата за интервю в американското посолство -10 януари 2001 година. Минусовата температура не може да охлади горещото сърце на тъгуващата съпруга. Тя прекарва чакайки 6 часа в двора на посолството. "Това беше датата, на която преживях най-голямото унижение в живота си. Не можехме да пием вода, да отидем до тоалетната. Трябваше да стоим неотлъчно там и да чакаме благоволението да ни повикат за интервю. Когато дойде моят ред, аз се изправих срещу едно стъклено гише, а човекът срещу мен беше като от камък. Нямах никакъв пряк контакт с него." - спомня си Йорданка. "Треперех неистово и с ужас гледах как върху паспорта ми се появи черния печат."
Дани е обвинена, че нарушава американския закон. За провеждащия интервюто тя е потенциален емигрант - връзките й с България не са стабилни, както и икономическото й състояние, въпреки, че в момента тя е на държавна работа. Присъдата е издадена без право на обжалване! Пътят към любимия е затворен. Нещастията на младата жена продължават. Съпругът й престава да се обажда. Той е удължил своята виза с още шест месеца.
Отново започват да се нижат нерадостни дни и самотни нощи. Семейството на Дани, която е единствено дете, я моли да подаде молба за развод. Но любовта не позволява на изтерзаната жена да се реши на тази крачка. Той сигурно има обяснение.
"Веднъж влязох в електронната поща на Илиян, той все още не беше сменил паролата. Там имаше писмо от някаква американска агенция за запознанства, на която той плащал, за публикуването на обява. "Млад, атлетичен източно европеец, търси американка за сериозна връзка." Това беше краят! В този момент нещо в мен се скъса. Скъса се надеждата, скъса се и последната струна на любовта!"
Дани се опитва да издири съпруга-емигрант. Обажда се в консулската ни служба във Вашингтон и разговаря с българския консул. А навън сезоните вече са се сменили. Топло е. Май 2002 година. Събитията обаче съвсем не са в унисон с времето. Новините от Америка не са добри. Българският консул отказва да провери документите на Илиян, защото това би означавало, че е издадена виза на неблагонадеждно лице. А, кой би си позволил да постави под съмнение професионализма на американец, работещ в посолството у нас? "Тогава разбрах какво означава семейството, говоря за моите родители. Те и за момент не се усъмниха, че ще успея да се преборя за свободата си. Вярваха, че ще превъзмогна всичко, но ми трябва време и подкрепа. Бях разочарована от всичко! От държавата ни, която не направи нищо, от съпруга си, от любовта... Тогава се реших и наех адвокат... Започна поредния ужасен епизод, за щастие последен, от този брак."
Тя подава молба за развод. Съдът изпраща призовка на емигранта Илиян Добрев (визата му отдавна е изтекла), но се оказва, че адресната регистрация, която е известна на съпругата, изобщо не е последна. Беглецът тихомълком се е регистрирал, че живее при родителите на Дани в Ловеч. Делото е в застой докато измъченото семейство установи тези факти. Съдът отново изпраща призовка, вече на последния актуален адрес на Илиян в България. Той разбира се не се явява на делото и... Всичко приключва със смешната присъда от "11 лева, които лицето дължи на Йорданка Христофорова Хиткова, за банкови разноски" и с разтрогването на брака.
Това става на 17 март 2003 година. Този път сълзите са очистващи. Не от отчаяние и безизходица. С тях младата жена полива семето на надеждата, която отново покълва в наранената й душа. Тя знае, че това е края на кошмара и за нейните родители, които са преглъщали приказките на околните, но никога не са преставали да вярват, че детето им все някога ще има спокоен живот. Да, спокоен, дори не щастлив. "Те ми предадоха силата си. Бяха толкова търпеливи, толкова добри, все едно не забелязваха лошото. И винаги ми се усмихваха. Вярата им в мен беше поразителна!"
Но, съдбата си знае работата. Веднъж, докато говори с приятелите си по интернет, в чата влиза едно момче. Псевдонимът му прави огромно впечатление на чакащата знак от съдбата Йорданка. Първите й думи към "Фродо" са "Знаеш ли откога те търся?". Фродо - Пламен Балкански, е поразен от младата жена. Той й се обажда след двадесет минути, а седем дни по-късно се виждат в София. Оттогава са неразделни.
"Той е всичко, за което съм мечтала. Никога не съм предполагала, че мога да срещна такъв човек. Винаги съм давала, без да се надявам, че някога ще получа същото. А Пламен е онзи рицар на бял кон, който просто идва, взима те в прегръдките си и не се интересува от нищо... Никога няма да забравя как ме посрещна. Беше като в приказките. Той стоеше на гарата, закрит от огромен букет цветя и не смееше да погледне иззад него. Оттогава никога не се разделихме."
Но Фродо заминава. Международната компания в която работи го изпраща на специализация в Англия за три месеца. Сърцето на Дани сигурно се е свило от мъка и страх. Колко ли въпроси си е задала, колко ли плюсове и минуси е претеглила, но тя казва, че е вярвала в него. Майка й - Христина, непрекъснато й се е обаждала и когато разбрала, че Пламен се качва на самолета за България, запалила кандилото пред иконата на Светата майка.
"Той замина, обеща ми да се върне и го направи!" - това бяха последните думи от разказа на Дани.
По някакво странно стечение на обстоятелствата, нашата среща с нея беше на 16 май - деня на завръщането на Фродо - Пламен.
Дани
|
За пръв път...
