Ще се опитам накратко да се спра на някои от коментарите ти...
1.Не съм сигурна,дали съм достатъчно силна жена и дали ще се справя...Макар че имам усещането,че досега съм се справяла с всичко сама...Мога да опитам,но тогава няма връщане назад...Ако се проваля-ще бъде за сметка на детето ми...
2.Не зная,колко по-далеч от това можем да избягаме...Съпругът ми 34 години е живял с родителите си.Не можах да преценя влиянието им върху него,докато не отидох да живея у тях.Той разсъждава за всичко така,сякаш аз съм член на тяхното семейство...Така разсъждават и роднините му.А не е ли по-редно да си имаме наше семейство?Когато трябва да вземе решение,винаги мисли,дали няма да обиди тях,дали няма да ги разочарова...А моите желания и чувства?Пример:Кръщенето на детето ни.Тогава наистина стигнахме до скандал,защото желанието на родителите му беше,кръстница да бъде сестра му.А аз исках някой приятел,та да няма сърдити...Постоянно живея с чувството,че искат да обсебят и мен и детето ми.В момента сме далеч,но не пропускат дори по телефона да си изкажат мнението,а то често е доста натрапчиво.Как да накарам съпруга си да разбере,че ако иска да ни запази,трябва ние да бъдем неговото семейство,а не част от тяхната фамилия?
3.Когато го оставя сам с детето,той се занимава с него най-много 10 минути,след което решава че има да свърши нещо...Например да си разглоби GSM-а или компютъра.Заварвала съм детето си с отвертка в ръце или ножица,а той съсредоточен в неговите си неща.Мога ли всеки път да разчитам на късмета,че нищо няма да се случи...Въпреки постоянните напомняния,тези ситуации се повтарят,а аз всеки път изпадам в ужас...Понякога ми се струва,че той не може да осъзнае,какво може да прави едно малко дете,че то не може да се пази и затова възрастните трябва да го правят...8-годишната ми племеничка ме разбира по-добре и мисля,че на нея мога да се доверя повече.Това нормално ли е?
4.Мисля,че чувствата ми към него напълно изчезнаха...Не изпитвам омраза,само се дразня понякога,но най притеснителното е,че вече наистина ме е обладало безразличие...Усещам,че напоследък,дори не се и разплаквам.Безразлично ми е,какво ми казва или прави,стига да не вреди на детето...Възможно ли е,да си върна любовта без негова помощ?Как?Той сякаш не разбира,докъде сме стигнали или не иска да разбере...Според мен си мисли,че щом вече имаме дете,каквото и да става аз ще го изтърпя.
5.В предния си постинг написах,че вече имам примера на свои приятели и роднини...Виждам ,какво стана с децата им.Наистина,никой не е застрахован,дори и деца от напълно нормални семейства.Но при разведени родители ми се струва ,че рискът е по-голям...И двамата се опитват да компенсират липсата на нормална среда и в резултат,децата или остават без контрол или се разглезват тотално.А аз май съм по разглезването...От друга страна,мисля че съпругът ми би научил сина ни на доста полезни мъжки неща-обича да се занимава с техника.Сигурно би го научил,дори и да сме разделени,но все ми се струва,че контактът помежду им напълно ще изчезне...
7.За разбирането...съгласна съм,че и ние самите не се разбираме ...Но аз поне се старая да го разбера,винаги съм го изслушвала,успокоявала...В началото се опитвах да му давам някакви съвети или поне да му казвам мнението си.После разбрах,че няма смисъл,той пак щеше да направи това ,което го посъветват родителите или сестра му...И аз мисля,че споделянето от негова страна е нещо положително,но не е ли нещо като енергийно изтощаване,когато това е едностранно.Вече се чувствам изтощена да разсъждавам по неговите проблеми и да го успокоявам,явно точно от това се нуждае той.А моите проблеми остават на заден план.Направя ли опит да споделя нещо,той казва някоя дума,която би трябвало да ми звучи успокоително и пак се връща към неговите тревоги...Така ли е с всички мъже?
8.Не бих казала,че не съм изисквала нищо от него...Но когато ми се налага да му напомням всяка седмица или на всеки две седмици за обещаното,то това вече губи смисъл...В началото му напомнях,после започнах да се цупя,по-късно да плача,а сега вече ми е все едно...Как наистина да го убедя,че аз не съм завоевание за цял живот и че е необходимо да печелим един другиго всеки ден?За себе си,мисля че съм го разбрала или поне се опитвах да бъде така.Но сега наистина съм уморена...Понякога се чувствам страшно глупаво,когато само аз се опитвам да разбирам...Чувствам се просто използвана...Далеч съм от мисълта,че съм безгрешна и не съм вършила глупости (като това да се нацупя,да се разплача,мисля че го обидих един или два пъти и то не лично него,а близките му; но казах нещо,което наистина мисля за тях,че са самовлюбени и егоистични хора/но и моето търпение има предел понякога.../).Опитвах се да бъда и добър приятел,и съпруга ,и домакиня...За него мога да кажа,че беше добър приятел,но съвсем не е и не се опитва да бъде добър съпруг и баща...А аз имам нужда точно от такъв човек до себе си.Трябва ли да се чувствам като учител,който трябва да превъзпита едно дете и да го учи на неща,които майка му не го е научила?Обидна ми е тази роля...Ако той не е дорасъл,защо му е трябвало да създава семейство?Или си е мислил,че и за това родителите му ще му помогнат и имат решение?Такива въпроси си задавам сега...Mалко късничко наистина...
10.Това ми се струва най-тежката,почти непосилна задача...Как да го накарам,да осъзнае нещо,на което не е възпитан или което за него не представлява ценност?Мисля,че родителите му биха имали по-голям успех от мен,стига да го съзнаваха те самите...
Остана ми съжалението,че не съм била по-проницателна преди да сключим брак,изтощението от опитите да го науча,че за любовта се воюва наистина всеки ден,...и мъката,че каквото и решение да взема,то няма да направи детето ми по-щастливо...
Дано да греша и все още да имаме някакъв шанс като семейство...Дали сме разделени по закон или не,не е толкова важно,след като чувствата ни вече са избледнели.Мисля си,че дори омразата е все пак някакво чувство,обикновено предизвикано от безсилие...Но когато се стигне до безразличие,какво следва тогава...
Благодаря на всички ви за съветите!Може би ми трябва известно време,но дали то лекува и безразличието...