|
Един пътепис, който жена ми изпрати, с разрешение да постна в клубчето.
Става дума за посещение на Стоунхендж по време на лятното слънцестоене - 21 юни.
-
-
-
***
Всъщност всичко започна от един колега - българин (единствения тук), с когото се запознах в средата на май, и който много съжаляваше, че няма да може да отиде до Стоунхендж по време на слънцестоенето, защото трябваше да се върне в края на месеца. Та споделих с Мария, че тогава входа е безплатен, и че ми се иска да отида. Идеята и хареса, но си остана идея, обаче. Тя казала на Вивияна и това момиче (от Италия) взе нещата в свои ръце. Проучи маршрутите, влаковете, автобусите и тръгнаха да събират група. Когато идеята стигна до Джеймс (единствения англичанин в групата), той предложи да отидем с неговата кола. Петия член на групата е Еранди, срамежливо и малко приказващо момиче от Мексико.
Та ето ме мен, с две торби (нямах раница) чакам на паркинга и се чудя ще ходя ли изобщо някъде, а те закъсняват... Идват с 15 минути закъснение, но в добро настроение и бодър дух.
По пътя - нищо интересно. Типичен английски пейзаж - зелени ливади, хълмове. Малки градове с хубави къщи, като на картинка.
Аз обаче съм на задната седлка, в средата и хич не ми стават снимките. Пропускам някакъв колеж, църкви и пристанища (около Портсмут). А след града и навигатора (Вивияна) заспа. Поглежда ме Джеймс (щото и другите до мен дремят), поглежда Вивияна и се усмихва. Добре, че е на отиване и не е много уморен. Да обаче в Солсбъри (най-близкия по-голям град) объркваме пътя и спираме - тъкмо време да събудим Вивияна. Залеза е хубав, небето червенее, а аз все не мога да улуча точния момент за снимка и те се шегуват с мен - "Hey, there will be a sign, that for you it is not permitted to take your camera in :-)"
Наближаваме и леко роси навън, облаците са тъмни и гъсти, а вече и колона от коли се е заформила. Ето ги полицаите и мнoгoто ограждения, и ярките прожектори, даващи изкуствена, синьо-зелена светлина, толкова неподходяща за този момент. Има коли, много коли. На паркинга (обикновена ливада, из която щъкат много полицаи и ти показват къде да паркираш) колите са, докъдето ти погледа стига. Слизаме и забелязваме хората - много, всякакви, от бебета до едва кретащи старци. Дрехи шарени, старинни костюми, роби, одеала наметнати, боядисни лица, странни шапки. Учудващо спокойно е. Няма напрежение, няма блъскане, никoй не е нервен. Всички се усмихват и се смеят и си приказват. Дори охраната се шегува. Рано е още, има час до отварянето. Точно време да похапнем, а и вино има. Тъкмо да се постоплим малко. Добре че взех одеалата да седнем на тях, че е мокро.
Време е. Ставаме и прибираме всичко в колата, вземаме само най-необходимото и потегляме с хората. Едва сега осъзнаваме че дори и да е тъмно, все още не е настъпила нощта. Облаците червенеят, отразявайки слънчевата светлина. Стигаме охраната и ха! - Не може с раници и по-големи чанти. Пуснаха мен и Еранди, а другите се върнаха да си оправят багажа. До Стоунхендж е около 20 минути в тъмното, спъваш се в камъните, хора - навсякъде около теб.
Най-после камъните се виждат в далечината. Само че очакването е да видиш нещо монументално, величествено... Ама не, хората са толкова много - навсякъде около теб. Много от тях носят барабани, китари и рогове. Шума, ритъма, гласовете, смеха, пеенето счупват величието и самотата на мястото. Думите които най-подхождат за описание на чувствата, които изпитвам, са спокойствие и мир. Да пренаселено е, не можеш да се добереш до самия център, не можеш да стоиш на едно място спокойно, защото те бутат, не можеш да вървиш нормално. Но тове е усещането.
Забиваме нашето колче, или по-точно постиламе си одеалото пред главната порта и се редуваме кой да стои при багажа по двойки. Искам да съм в средата, или поне във вътрешния кръг. Няколко странни мъже, наметнати с вълнени пелерини, стоят и пеят със затворени очи, няма думи, само ритъм и глас. Хората аплодират нещо, сенки се очертават по камъните, звездите се появяват. Голямата мечка е над главната порта, Арктур над камъка с триъгълника. Над южната порта се подава Алфа Орел, а над трите камъка е Касиопея. Защо ли няма как да снимам звездите над камъните? И тези прожектори, така пречат...
Време за почивка, студено е. Сядам, завивам се, а хората щъкат наоколо и се спъват в краката ми. Вече е около 3 часа през нощта. Решаваме да отидем всички в центъра. Точно срещу трите камъка сме и вече просветлява. Барабаните поддържат ритъма, хората потропват с крака. Имам чуството че под нас кънти на кухо. Какво ли има там долу? Студено е много и сме уморени, но щастливи и доволни. Ето го и слънцето, величествено изплува над мъглата и озарява всичко. Умора... Последни снимки и тръгваме пак по калния път към колата.
Момичетата са пред заспиване. Решавам, че така или иначе няма да мога спокойно да спя докато пътуваме и поемем навигацията. Излизането от паркинга отне 1/2 час. После монотонен път и единствената ми мисъл е да не заспя. Спираме, Джеймс също едвам надвива съня, прави малък крос покрай една нива. Другите в просъница питат "пътя ли объркахме?". Навсякъде е мокро от росата. Умих си очите с нея, освежих се. Надвихме го този сън и тази умора. Пристигнахме и пак е обикновен делник...
______________________________________
~~~ C'est la vie ~~~ Per aspera ad astra! ~~~
|
Посещение на мистериозно място по вълшебно време
