че ме накара да се замисля.
Донякъде си прав - явно с мен трудно се живее. Твърде голям егоист съм, на всичкото отгоре и перфекционист до болка.
Но не е вярно, че не умея да се радвам. Напротив, много малко е нужно да ме зарадва човек.
Обичах мъжа си и тази любов никога няма да си отиде напълно от мен. Проблемът е в моята склонност твърде лесно да се отделям от реалността. Живеех с представи, които се оказаха розов балон. Бях 100% убедена, че сме супер-щастливи. Невероятно, но факт. Все още е енигма за мен - как съм вярвала в това, когато човекът до мен явно не го е споделял. Защото никой не бяга от щастието си, нали?!
Според мен човек не може да променя толкова драстично чувствата си. Ето защо все по-често си мисля, че мъжът ми още от началото не ме е обичал. Просто му е било удобно с мен.
С горното се опитах да кажа, че да си истински обичан е невероятна привилегия и невероятен късмет. Случва се много по-рядко отколкото ни се струва. Ето защо човек трябва много да си помисли преди да отхвърли тази привилегия и този късмет.

Who cares?!?