Постигат, и още как. Да разведеш някого малко постижение ли е?
За някои това е повод за гордост и им действа изключително добре на самочувствието. За да го постигнеш се изискват определени качества,
които липсват на определена част от хората, по простата причина че
тази определена част от хората страда от недостатъци като известни
задръжки от морално-етично естество. Въпрос на ценности и възпитание.
Освен това, сега ми идва на ум, че е много по-лесно да разведеш женен
мъж, отколкото да се пребориш за свободен такъв. Като се позамисля -
женените мъже са по-лесна плячка за такъв тип жени (хайде да не казвам думата).
Случвало ми се е да имам връзки с женени мъже, обаче винаги, когато съм
усещала, че проявяват склонност към крайни решения, съм успявала да
охладя ентусиазма им. От загриженост към тях и семействата, които евентуално биха оставили, но преди всичко от собствената ми гордост и
самочувствие - е, не мога да си представя да изпадна до положение, в
което за някоя нещастна жена и децата й ще бъда причина за нещастие,
че родителите на мъжа най-вероятно няма да ме приемат и т.н.
Вярвам (колкото и банално да звучи), че не можеш да градиш щастие върху
чуждо нещастие. Не бих могла да живея с някого с гузна съвест. Страшно
уважавам, и винаги съм гледала да се придържам към основния принцип на
конфуцианството: "Не причинявай на другите това, което не би искал да
ти бъде причинено". Адски мъдро, нали? Ех, ако всички го спазвахме, представяш ли си колко хубав би бил светът.
За разлика от твоя случай, на мен ми звъняха и дишаха в слушалката, или пък
направо търсеха мъжа ми, още докато бяхме женени. И като кажех, че на
телефона е съпругата му, някои направо се изненадваха и затваряха, а пък
други бяха направо нахални. Сега, като си помисля, страшно много години
издържах - ако бях нормална, щях да си събера скромния багаж и да се
махна навреме, ама не бях. След това, като се разделихме и няколко пъти ми
се наложи да звънна на мъжа си във връзка с предстоящия развод, трябваше
да давам обяснения коя съм и за какво звъня (и тя пак се изненадваше, че
човекът има съпруга). Както и да е, това го преживях. Чувала съм, че живее
с някаква жена с дете и понякога дори злорадствам - първо, убедена съм, че никога, ама никога няма да се ожени за нея или за която и да било друга; второ - никога няма да я представи на родителите си (които бяха на моя страна през всичките 15 години и сега не искат да го погледнат) и трето -
че гледа чуждо дете, след като никога не пожела (и направи всичко възможно за да предотврати) да имаме свое дете. Откакто се разделихме му се случиха и други неща (разболя се от подагра - нали се сещаш, че става дума за заболяване типично за богати хора и чревоугодници, общо взето не са за съжаление и от атлетичната му фигура на плувец остана само бледа сянка -
като го видях на делото не първо не можах да го позная - беше се смалил до неузнаваемост, а след това дълго време не можех да повярвам, че съм била луда по този мъж цял живот); обедня (всичко, което беше натрупал, а то не беше никак малко, замина в небитието); усещам, че е подтиснат, няма никакво самочувствие и го тормозят (очевидно мацката, с която съжителства), станал е
послушен и покорен - направо не мога да повярвам, че този истински мъжкар се е предал и е стигнал дотам. За тези последните неща не злорадствам -
започнах да изпитвам искрено съжаление към него и, честно казано, точно това ми помогна да преодолея чувствата си към него и да заживея отново.
А, да си призная, най ме кефи положението на тази мацка, която ни разведе -
какво има тя сега? НИЩО.