|
Здравейте.
Разведена съм от почти 5 год. Стандартен модел - беше добър мъж, който след 15 год. безпроблемен брак реши,че съм го подтискала и не може да стои 'залепен' за мен цял живот - каза го,когато имаше вече любовница. Първата му изневяра не се осъществи до края, защото още във фазата на ухажване, аз схванах накъде вървят нещата и след бурно 'изясняване',т.е. борих се да запазя ако можеше семейството си, той избра семейството. Но вторият път разбрах,че уважавам и себе си, за да се погубя в непрекъснати борби за запазване на нещо, което очевидно вече е разрушено. Освен това имаме и дете, което е твърде зряло,за да приеме един развилнял се от гузна съвест баща, да ни унижава и тормози, само защото е нарушен комфортът му.
Добре, разведохме се. Връзката му (както се очакваше,защото познавам любовницата) не продължи дълго. След което по стандартен модел той започна да се навърта и да подмята думи за събиране отново, колко му липсва детето и пр. и след като му отговорих с една дума: никога, той се озлоби, започна един тотален контрол, уж дали се грижа за детето(което сега е на 20) и най-накрая уморена от цялото безумие и абсурдност на нещата, както и от трудното материално съществуване, успях да замина за чужбина на работа с детето си. Или да избягам от него. Тормозът продължи по телефона с безкрайни разпити. Последваха заплахи да му върна детето (пълнолетно).В момента аз съм отговорна за неговото влошено здраве, за неговата безработица, за неговата самота, за всичко,което му се случва. Опитвам се да го разбера - детето всяка година се връща през ваканциите при него. Знам.че го обича и правя каквото мога, дори ако той може да предложи по-добри възможности за детето ни - нека живее с баща си ако иска.
Междувременно аз срещнах отскоро друг човек, който ми помогна да преодолея болката,която носех толкова дълго.Незнам как звучи, но мисля,че намерих някакво душевно спокойствие, чак сега, след толкова много години.
Но моят бивш не спря дотук - той определено се бори - за какво незнам...Последно започнах да получавам писма, в които той искрено се разкайва за всичко, моли да му простя,обичал ме, надява се да се върна...все едно нищо не се е случило. Вярвам му, сигурно страда.И ми е много мъчно за него и неуспехите му в живота. Той е бащата на моето дете, който някога обичах.
Посъветвайте ме да му отговарям ли. Какво да му кажа - не искам да го заблуждавам и да се надява,че ще бъдем заедно, но незнам ако го кажа направо ли (каза,че умирал всеки ден по малко, а преди искаше да се самоубива)..наистина не е добре с нервите.Сигурно е тъпо да не искам да го нараня - но е така. Но и не искам да се връщам при него. Наистина не знам какво да правя.
|
Моля за съвет
