Когато на лошотията на дъщеря ни отвърнахме с лошо, тя ния свъртя такъв номер, че ще ми е обица за цял живот. Ние сме тези, които показваме на децата ни, как бихме искали те да се държат. Каквото и да са направили, трябва да кажем мнението си без емоция, да говорим върху това какво бихме очаквали като правилно действие, но да не правим крайни неща. Ако не мога да понеса направеното от дъщеря ми, променям нещо в мен. Нещо в начина ми на живот. Например, започвам да живея отделно или я изпращам тя да живее отделно от мен. Но тази тема боли много повече от например личния ми интимен живот.
За отказване от детето - невъзможно е. Засега приемам детето, че е дете, докато е до 18 г. Не знам по-нататък как е, когато наистина живее самостоятелно. Не че няма да я чувствам пак като мое дете, но като си вади сама хляба, може би няма да ме боли така силно и няма да си мисля, че всичко зависи от мен, че аз сам виновна и т.н. Но смятам, че трябва да живее самостоятелно след училище и аз ще й осугуря квартирата.