аз съм от другата страна - плащам издръжка за сина си. Та мога да преценя другата гледна точка извън емоциите.

Значи... детето ти е на 8 години, разделили сте се когато е било още бебе, доколкото разбрах... той просто няма емоционална връзка с това дете, няма изработено силно бащинско чувство. Защото при мъжете се придобива, докато се грижат за майката и малкото дете.

Аз съм живяла 12 години със сина си и само една без него и въпреки всичко се усещам... когато ми дойде нанагорно, с купища неплатени сметки и месеци недоспиване - тегля една майна и на неплатената издръжка и спасявам себе си. (Особено когато в "другата къща" не са на зор, а си купуват кафеварка примерно.)
Паметта ми много услужливо ми изважда отгоре фактите, които се опитвам да забравя - че от къщи нищо не съм взела от общото имущество и че когато имам пари не правя сметка колко харча за детето и дали баща му дава повече или по-малко. Спомням си и как "доброволно" съм дала съгласие детето да живее при баща си. И просто не плащам, когато не мога. Компенсирам следващият път или когато имам възможност.
В интерес на справедливостта никой не го прави и на въпрос... проявяват разбиране.

Ако не съм майка, а баща и не съм живяла 12 години с това дете, грижейки се за него, а още като бебе съм загубила контакт - опитай се да разбереш бившия си съпруг някак си... просто твоите и на детето проблеми са му чужди, защото и вие сте му чужди... издръжката за него е тегоба, а не някакво удовлетворение, че подпомага с нещо детето си. Иначе щеше да го е срам от сумата и да ти дава в повече, а не да се скатава.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите