Защото не си длъжен да обичаш. Със задължението си отива най-ценното между двама души.
Не съм против брака, но има натури, на които брака не им понася.
Не може ли човек да е цял живот с някого, без да намесва юристите в личния си живот? Може.
Ще цитирам една приятелка: всичко в една връзка е свършено, когато двама души заедно представляват едно цяло от две половинки. Истината е когато всеки от двамата е едно цяло и те заедно правят едно цяло. Останалото са компромиси. Живуркане.
Свободата да бъдеш себе си и да намериш сили да прескочиш и бариерата на страха, че ще страдат децата ти, представлява голям лукс. Децата страдат повече (във всички смисли на думата) от фалша и неразбирателството в брака, отколкото от това, че родителите са разведени - при положение, че няма някакви дивотии и забрани, мародерстване на единия родител чрез детето. Не е трудно да се поддържат цивилизовани отношения след развода.
Разводът е наистина лукс, за който се плаща немалка цена.
Но си заслужава. Да бъдеш себе си. Ако ти стиска.
Другото е, когато по стечение на обстоятелствата двама души са имали шанса да се намерят и да се обвържат и с брак. Това е идеалният вариант. Случва се и това. Но на малцина късметлии.
Разводът е неприятна процедура, но на човек страшно му олеква. И животът отново е пълен с възможности, поднася изненади - а не оново зажмоцано ежедневие по разписание, познато до гроб.
Както и да е. Нямам претенции за изчерпателност.