|
ТаткотоНаМартин......трогнахте ме ..
Искрено оценявам, че сте проявил желание да ми дадете съвет от Ваша гледна точка, още повече, че не забелязвам честото Ви включване в този клуб / или не чета достатъчно /. Мъжките мнения са ми особено ценни, въпреки, че внимавам да не поставям мъжете под общ знаменател, нито да унифицирам мисленето ви, но чрез всяко мъжко мнение, се опитвам да "вляза в главата" и на моя мъж и да го разбера по-добре.
Усещам коренната разлика между това как се чувствах след раздялата с първия ми съпруг и как се чувствам сега. Сега съм в пъти по несклонна да се отдавам много на емоциите си, да се самосъжаля също не мога. Имам да мисля за едно бебе, чието бъдеще съм на път да предопределя, а като бивше дете/ защото вече отдавна не съм дете / на разведени родители, то зная колко сериозен / или фатален / избор бих направила, ако оставя тази раздяла просто да стане още по-фактическа. Нямам право на грешка, но имам право да обмисля добре..да погледна в себе си, да съм безпощадно откровена пред себе си и да не се щадя, а да вникна в детайлите. Искам и имам нуждата да остана сама с мислите си, да направя дисекция на всичко случило се досега, но безпристрастно, с акуратността на хирург да ампутирам част от егото си, да си влея две банки кураж, който ще ми е нужен, когато започна да ровя в себе си, защото може и много мои грешки да открия и ще е нужен кураж да ги разпозная като свои грешки, искам да бия упойка и да приспя емоциите си, които може много да ми навредят по време на операцията, но да дозирам така, че да не замъгля съзнанието си- ще ми е нужно да е ясно през цялото време. Ще внимавам много да не спре да ми бие сърцето отново за Него-Моя Мъж, но за да бие едно сърце, понякога е нужно да държиш сърцето в ръце и да го върнеш към живот. От това имам нужда- отново да усетя, че съм поставила сърцето си в ръцете на този мъж, с надеждата, че няма да го разбие. То и без това е вече лепено...Може да се окаже, че не правя сложна операция, а е дисекция на труп. Но да се окажа изстинала за Този Мъж- никак не искам. Защото все още си го спомням като Онзи, В Когото се Влюбих.
Наистина се надявам да имаме още шансове за общ живот, но не в името на детето / само и единствено /. Защото, ако е само в името на детето, то тогава пак ще съм мъртва, с разликата, че няма да е обявен официално часът на смъртта ми, защото ще умирам с всеки ден по малко. Ако се окаже, че вече няма любов, няма доверие, няма и споделяне..а никак немаловажно- ако липсва и секс, то какво всъщност ще остане помежду ни? Едно дете, което ще сме превърнали в жертва на двама нещастници / и останалия антураж от хора /..Това не искам да се случва.
Правих опити за сближаване със свекърва ми. Тя изискваше да я наричам "мамо". В общи линии, смятах, че не живеем в епохата на "Гераците" и не е нужно да наричам с това обръщение още една жена, освен родната ми майка, НО въпреки това бях склонна да я наричам така, дори успях. Но тя пък започна да брои кога и колко пъти съм я назовала така, като ултимативно си изискваше да е "мамо" и точка . Е, неминуемо, аз се ядосвах, че не ме оставя всичко да се случи спонтанно, без агресивна намеса, и хем исках да й угодя, хем се ядосвах точно заради това- че не сме в "Гераците" и не съм вече 16 годишно девойче. Всъщност- неудачен пример. Едно 16 годшно съвременно девойче, мисля че би се справило много по-успешно и кардинално с проблем като моя и би поставила на мястото му всеки участник в този частен случай . Отклоних се доста...
страхувам се, че когато сме изпадали в конфликт, той е изричал думи, от които боли, и които остават като гравирани след това в съзнанието ми. Въпреки, че след като отмине бурята, твърди, че ги е изричал в състояние на гняв. И се отрича от всичко казано. Да, но аз загубих ориентир, кога всъщносте искрен- когато е гневен и ги изрича, или, когато съжалява, че го е сторил и твърди, че ме обича.
Имах конфликт в родилното още с родителите му, заради името на детето ни. Отново брутална намеса и там. Свекърва ми самостоятелно решила, че ако кръстим новороденото на собствения й съпруг, с когото е в дългогодишен конфликт, то това ще помогне той да погледне на нея с "други очи", тъй като тя с е направила жеста да не изисква бебето да е кръстено на самата нея, а на мъжът й от който факт, той/ свекърът ми/ щял да остане трогнат. Мъжът ми поде инициативата да се случи точно така, както желае майка му, като взаимно той и тя ми упражниха натиск да се съглася с тази гениална хватка и аз. Е, не бях съгласна детето, едва родено, да е вече разменната монета в един дългогодишен семеен конфликт и оръжието,с което ще боравят, воювайки / или помирявайки / се.
Още повече, че вярвам дете се кръщава на човек, от когото се възхищаваме и т.н, да не навлизам в още повече подробности в и без това подробното ми сренощно писание. Индикации, че ще има натиск за името имаше още, докато бях бременна. Но смятах за абсурдно и не вярвах да се стигне чак до такъв конфликт, до какъвто се стигна, именно, заради име, което принципно право да изберат имат най-вече родителите на детето. Знам, че тогава, в тях първи дни на следродилния ми период, аз за тях вече бях лоша снаха и такава останах, въпреки, че детето ми носи две имена- включително това и на свекъра ми. Нещо, с което направих огромен компромис. И започнах да охладнявам към мъжа си, защото беше там, ултимативно ме притискаше и той, а аз поддадох, само мир да има. Но сега живеем във въоръжен до зъби мир. Притеснява ме, че попаднах в семейство, изтъкано от предразсъдъци, тесногръдо и себично и ме тревожи доколко ще е възможно съпругът ми да бъде по-различен, а не продукт на това семейство.
Събрала съм много гняв и обида, а това не е конструктивно. Вероятно се гневя на неговите родители повече, отколкото на него / защото него все пак някак още го обичам/, но ме ядосва, че той не умее да се измъкне от сянката и влиянието на майка си. Опитвам се да споделям с него, а зная, че споделяйки какво ми тежи/ а то ми тежи вмешателството на роднините му в нашия живот/, то осъзнавам по колко тънък лед вървя, точно, защото става дума за НЕГОВИТЕ роднини и не е приятно. Тъй като той все пак ги обича, но от друга страна, нали се уж предполага, че обича и мен???..Та, тотално се обърках вече и не зная къде сгреших. Надявам се да не е генералната ми грешка да се окаже изборът ми на съпруг . Така, че имам нужда от време, да извърша онази дисекция, за която писах по-горе, за да извадя всичко, което се е затлачило в мен, да го анализирам, осмисля, и, ако мога- продължа напред, пък дори и със статута на отново разведена жена. Поне ще зная, че съм направила всичко възможно. Защото само тогава смятам е редно да се приключват едни отношения- когато повече нищо не може да се направи. Освен да се обяви час на смъртта на връзката..
ТаткотоНаМартин- благодаря Ви за мъдрия постинг и за това, че ме предизвикахте аз пък да напиша своя. Всичко мие от полза в тези дни. Благодаря!
Няма път към щастието. Щастието е пътя..
|
Re: Второ мъжко мнение [re: TaтkoтoHaMapтин]
Re: Второ мъжко мнение