|
Самият израз "не ме кефи" аз го възприех като трайно усещане за дискомфорт, затова и коментарът ми надолу беше такъв. Естествено, че няма човек, който 24/7 да е на ниво, лъснат, обръснат, усмихнат и зареден с ентусиазъм. Нито аз мога да съм такава, нито го очаквам от останалите.
Говорех когато някой врезе в един коловоз и се движи само по него. Мога да изтърпя 2-3-4 години една приятелка да ми говори за развода си, но ако и в следващите 5-6-7 години това продължи да й е основната тема, постепенно ще се изнижа от подобно приятелство.
Пропуснах да спомена и за вечно "бедните" и вечно "онеправданите", за вечните "жертви". Някога са били твои ведри и искрящи от жизненост приятели, после нещо са се "счупили" и въртят всеки път, години наред, една и съща плоча. ОК, отначало ги подкрепяш, утешаваш, даваш съвети, пари, подслон, препоръчваш терапия, но не...отново и отново те ти свирят на тънката струна, до подлудаване. Години наред носих много такива хоа на гърба си...пропилени години, защото не успях да им помогна (как да помогнеш на някой, който се е вживял в ролята си и се е срастнал с нея). За сметка на това опропастих толкова време, което можех да насоча за нещо по-добро от това да съм универсално кошче за душевни отпадъци. Дойде един момент, когато самата аз имах нужда да споделя... и с огромна изненада установих, че мен няма кой да ме изслуша. Защото на мен не можело да ми се случи нещо такова, представи си. При следващото "преброяване на дивите зайци", тези приятели просто не ги проброих.
Откакто се занимавам с бабки и дядовци все повече им се възхищавам и радвам. Миналото лято правих интервю с една бабка на 86г. и на въпроса: Кое е най-хубавото събитие в живота ви? отговорът й беше: Разводът ми! Историята, която ми разказа бабката е прелюбопитна и промени из основи нагласите ми
|
Re: причина [re: 2biri]
