Интересното е, как всички проектираме различни неща; пускът, явно, е задействан от несъответствието между неугледността (според стандартите на шоуто) на "носителя" и "пърформанса", не сам по себе си, а като комплексно явление, гласът барабар с реакциите на журито и публиката, играта на камерата. Както и да е де.
Понеже днес майка ми има рожден ден, та може би затова се впрегнах повече, отколкото обичайният ми цинизъм допуска... Та, любимата ми майка, която е много интересен, сложен, изобщо страхотен човек, който ми е ужасно трудно да о(б)съждам, донякъде ми се връзва по аналогия с тази жена. Не по външност или пеене, напротив; но, а може и да греша, тя е от поколението, което сякаш не е живяло собствения си живот, а се е жертвало - заради съпруг, деца, знам ли какво. Наистина не е моя работа да я обсъждам или осъждам; но, по стечение на обстоятелствата, от известно време насам е моя работа да се опитвам да туширам последствията. И седя (все още с парцала и прахосмуча, ама вие сте виновни), и се чудя - има ли ясна граница на допустимостта на компромиса, който правим със себе си? Когато погребваме, или поне загърбваме, нещо в себе си, можем ли да платим цената - защото, може и да е егоистично, но се чувствам кофти, че някой си е провалил живота заради мен, без даже да ме е питал (примерно)? Това само функция на поколенията ли е, и ние дали сме различни? Много ли го насмотах, или все пак се усеща?
|