Ми не знам. За всеки е различно.

За мен развода беше спасение. За съпруга ми е било страшно мъчение, днес ми го призна, след завръщането ми. Аз го утешавах, не се ядосвай, било е за добро, а той ми каза, не и за мен.

За мен беше спасение. Определено. Изобщо не съжалявам. Пак бих се развела. Това ме накара да го обичам още повече, ако това е възможно. Вече не бях длъжна да го обичам, и все пак го обичах още повече, това ме направи друг човек. Обичах свръх, ако някой може да схване какво означава това.


Не вярвам някога да се откажа от чувствата си към бившия. Той още ме обича, виждам това в очите му и в сина ни, и ...абе....абе усещам го.


Изобщо не коментирам колко много съм го обичала аз самата.


Не вярвам да има думи да го опишат такова, каквото е.


Нашият църковен брак още съществува, навремето не намерих сили да го прекратя. Сега си мисля, че не съм искала, явно това е значело нещо за мен. Защото гражданския развод го получих за няколко седмици. Нищо не ми попречи, ни пари, ни съд, ни предразсъдъци....


Мисля си, че още се обичаме ужасно много, ужасно много, ужасно много. Аз още го обожавам, още се топя под погледа му. Той е моята вечна любов. Може и да срещна други, и да обичам други. Той е моята итърнъл лов.


И да имам други любови (кой би могъл да знае това...) , това не променя любовта ми към него.



Боже, колко го обичам все още.