Абсолютно същото! - осъзнах, че не искам вече нищо да правя - искам спокойствие, искам сигурност, искам да мога да заспивам нормално, а не да стоя до нощите, исках да поеме някакви отговорности без аз да му казвам, че искам това и това.
И, също мисля, че каквото и да бях направила нищо нямаше да се промени - бяхме отишли твърде далеч. Може би щеше да има някаква промяна, но за кратко, и после - пак по старому.
И също проумях някои неща едва като се отдалечих от ситуацията, може би защото погледнах с други очи. Но и в същото време знам, че много направих, живях в ситуация и се справих с проблеми, с които не съм и предполагала, че ще се справя. И сега не усещам злоба и омраза и даже мога да призная, че все още го обичам по някакъв начин, но се радвам, че се разделихме и дори съжалявам малко, че не го направих по-рано. Или по-скоро, че по-рано не почнах да мисля по-различно.
Аз също си осъзнавам грешките, но не знам дали не бих ги повторила отново.
Когато се разделяхме бях му много гневна и ядосана, че не е направил това или онова. Сега изобщо не ми минава и през ума. Бих се радвала ако (като) намери равновесие и хармония, ако се чувства добре, реализиран, успял, здрав и т.н. човек...