Да те забрави детето ти за някои хора може и да е утеха, но за други (предполагам като този дето се е грижел сам за детето си и се е привързал към него, до там, че да търси съвети за международни дела да си го върне) - това може да се превърне в доживотна болка.
От друга страна, житейска истина, е че тайните и лъжите все някой ден излизат на яве. Въпросът е до колко потърпевшият е готов да се посвети да работи за това все някога това да се случи. Аз не вярвам едно дете да е способно да забрави факта, че има баща (дори да го забрави как изглежда). И ако докато е малко все пак липсата на бащата може да не я осъзнава достатъчно или изобщо, то да не забравяме, че това дете един ден ще порасне възрастен и разумен човек. А когато харата надхвърлят определена възраст добиват способността да откриват грешките и несъвършенството на родителите си. Така този порастнал човек може сам да тръгне да търси баща си, ако не за друго, поне да научи и неговата гледна точка за раздялата им в живота.