Струва ми се, че първо сърцето ти трябва да е убедено, че така не може, а после разумът ти. При теб е обратното и в битката между чувства и разум, обикновено надделяват чувствата с надеждата, че без раздяла ще боли по-малко. Което изобщо не е така и никога не е така. Но всеки е склонен да опита, тъй като има възможността поне да вижда очите на любимия/любимата и се самозалъгва, че и това е нещо.
Наистина, при една раздяла, липсата на присъствието, с което сме свикнали, се оказва най - трудно преодолима. Тогава сме готови и да простим, и отново да опитаме, само и само да върнем познатия ни модел - самотата в първите и месеци си е едно сериозно изпитание.
Единственият резултат в повечето от случаите е удължаване на агонията - краят все едно настъпва. Всъщност той неофициално е дошъл отдавна, раздялата му придава официален характер и убива всяка надежда за обратно развитие на нещата.
Затова е добре в сърцето си да си убедена, че наистина така е по-добре и да пуснеш миналото да си отиде завинаги.
Няма вариант да си спестиш болката - освен ако, разбира се, ти не си изстинала към него и искаш да прекратиш връзката. Но дори и в този случай, ако не боли, то остава един привкус на вина - другия го боли и ти си причината...
В резюме, моят съвет е да послушаш сърцето си и то ще ти покаже докога можеш да понасяш това, което ти се случва. Ако обидата надделее над любовта - официалният край ще настъпи скоро, в обратния случай - може да закрепиш нещата и цял живот да бъдеш сама, когато сте двамата. Какво пък, доста голяма част от семействата съществуват така...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.