Натъжиха ме вашите изповеди. Помня колко много и колко дълго ме боля, когато един ден мъжът на живота ми дойде и заяви, че обича друга и то така, че трябва да се разведе с мен и да се ожени за нея. след петнайсет години любов, приятелство, доверие, хармония, прекрасно дете на четири годинки. Защо? И до днес не знам. Болката е още жива (десетгодишна е), но вече не ми пречи да живея, ако разбирате какво искам да кажа. Тогава ме спасяваше единствено работата и спорт - до изтощение - фитнес, ски, плуване, бягане - за тези занимания не ти трябва никой, защото не можеш и да търпиш никой, но поне спиш и в някаква степен се разтоварваш от напрежението. Опитвах се да не се оставям на мислите си, на ужасния въпрос "защо", гледах да съм заета непрекъснато. sdu - ти имаш късмет с това момиче, нищо, че ти се струва непоносимо да те докосва. И на мен съдбата ми изпрати едно момче, когато ми беше най-тежко, не за да заменя изгубения съпруг, а просто да ме крепи мисълта, че все пак някой ме харесва, някой държи на мен, подкрепя ме. то беше нож с две остриета де: нямаше как да не си мисля: Ето на, чуждия човек ме цени повече от този дето би трябвало най-добре да знае, че не заслужавам да ме наранява така и т.н. и т.н., но мисля, че все пак щеше да ми е по-трудно сама. Помагаше ми и детето, на което прехвърлих цялата си несподелена любов към баща му. Синът ми вече е на петнайсет и макар че рядко се вижда с баща си, започна много да прилича на него - в жестове, мимика - когато забележа тази прилика, още повече го обичам - защото изглежда още обичам баща му или просто съм запазила само хубавите спомени за него, понеже наистина ми беше много хубаво с него. И досега не мога да намеря достоен негов заместник. Дано да ви мине по-бързо, отколкото на мен.