|
Сигурна съм, че се стараеш. Или поне, че си се старал. И това, че съпругата ти не го помни не го променя, нито измива. Ако ти имаш съзнанието, че си правил ако не всичко, то голяма част от необходимото, няма значение нищо друго. Не казваш ли сам, че човешката памет е като попивателна, на която се запазват само най-тъмните букви от попития лист? Знае ли човек, може би именно защото са най-тъмни И това не идва от злопаметност, а от вътрешната ни потребност за самосъхранение. Често нямаме сила, а винаги и желание да си признаем, че вината никога не е еднопосочна, както и отговорността за случилото се. Да помним лошото ни помага да оцелеем след загубата на мъж, семейство, познат свят и рутина. Емоционално не бихме имали куража да станем сутрин от леглото и да си сложим червило за да посрещнем новия ден. Трудно е, когато помним, че сме задгърбили толкова добри неща зад себе си. Затова и паметта ни ни помага селектирайки онези, които ще ни задвижат най-добре. Програмирани сме да оцеляваме, това не е друго освен поредна закономерност. Може би един ден, когато повечето ни кървавенки позаздравеят, или когато наистина се докопаме до онуй чудо, наречено щастие, паметта ни ще се от ключи и ще ни позволи да си спомним и розите подарени с целувка, и вечерите на свещи, и бденето над леглото докато сме болни. Но докато това не става, забравата не е злонамереност, а спасение.
А другият не бива да се сърди и да мисли, че е недооценен или отречен. Всъщност ако човек наистина се чувства сигурен такова усещане не би трябвало да има. Само ако се изпитва вътрешна вина може да се сърдиш на нетърпимостта. Защото ако нямаш усещането, че не си дал достатъчно, чуждите забележки не би трябвало да те тревожат.
Не съм толкова лоша, колкото си мислите. По-лоша съм.
|
Re: Все си мисля че се старая [re: Sanata]
