МОят приятел почина когато аз бях на 27, а той на 31. Преди това - преди начало на възраката ни беше болен, неизлечимо болен .... Връзката ни беше безкрайно трудна - тотална съпортива от страна на моите родители, че съм се ангажирала с половин покойник и т.н.

Беше смазващо до степен, че когато почина приех смъртта му като избавление. Ти имаш поне утехата на децата. МОлих го да си направим дете, но той не искаше защото ще умре и ще ме остави сама с детето.

Трябваха ми години за да се възстановя налълно - бях напълно съсипана емоционално.

Всъщност не съжалявам защото всичко преживяно днес ми дава силата да живея живота си на макс.

От моя опит с подобни ситуации :

1. смених си тотално средата - нови приятели, нови хобита, нови интереси , нова приеска, изхвърлих всичките си стари дрехи ( е, не наведнъж, но в кратък срок) ....

2. голяма заетост - когато правиш нещо и го правиш добре имаш чувството че поне част от живота я контролираш и това дава сигурност във възможностите да се справя с каквото се наложи;

3. на родители негови и мои - давам импулс че могат да разчитат - старите живеят в постоянен страх от смяна на статуквото и че няма да има кой да ги погледне;

и не се преструвам за чувствата си ..... няма смисъл за пред хората да се правиш на силна, а да не спиш по цяла нощ защото душата ти се е свила на топка.... Като признаваш че има неща с които не можеш да се справиш импулсираш хората около теб да те подкрепят - например родители - нещо за децата; нещо по къщата ; децата - също .... това сплотява и дава сили....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите