брат ми загина при катастрофа на 24 години. пиша ти това, за да знаеш, че не са празни приказки, а съм минала през загубата и ми се иска ти да не повтаряш моите грешки.

след катастрофата животът продължи.
уж.
или поне аз така си мислех. събуждах се. някъде в просъницата имах 1-2 минути, в които бях предишната аз, после ме връхлиташе мисълта, че него го няма. мисълта тръгваше някъде от областта на слънчевия сплит и като спирала се разрастваше вътре в мен и аз изпадах в паника, че ще ме удави. разсънвах се, ставах и я мятах на гръб.

после закусвах, грижех се за децата си, ходех на работа... уж обичайното ежедневие. само дето гърбът ме болеше от тежестта й.
така времето си минаваше. една година, после втора...мислех, че всичко с мен е ок, поне дотолкова, доколкото може да бъде.

и така до деня Х.
денят, в който ми казаха, че съм сериозно болна и трябва да ме оперират.
в този ден, сега си спомням, аз отворих гардероба и.... видях в него дрехите си от преди 4 години. сякаш ме удари гръм. къде съм била аз 4 години?! защо нямам нови дрехи?! какво съм направила със себе си?!
изтрезнях за секунди.
да знаеш, скръбта е мощно оправдание, но както ти е казала лира, а и хелл - действай, действай, действай

аз твърде дълго време се бях оставила на тъгата, бях свалила гарда и в отношенията със съпруга ми, защото ми се струваше тъпо да се боря с него за ежедневно надмощие след случилото се....
просто се носех по течението, хващайки се тук таме за ежедневните битовизми от ежедневието, за да не потъна съвсем. и в онзи ден, денят на изтрезняването, денят, в който и тялото ми започна да крещи срещу самата мен аз застанах пред огледалото и взех да си говоря сама.
запитах се ( гледайки се в очите) - в какво си се превърнала? харесваш ли се такава? това ти ли си наистина? и може би най-важният въпрос беше: ако нещата се бяха случили другояче, ако той беше жив сега, а ти мъртва, как щеше да искаш той да скърби за теб? как? КАК? .... и отговорът дойде веднага - не така. щях да искам да живее, да живее и заради мен, да не пропуска нито миг, да действа, да действа, да действа.
тогава аз просто му се усмихнах вътре в мен, усмихнах се на моето малко толкова любимо братче и му казах, че го обичам, където и да е сега.

после се опитах да взема живота си отново в ръце. беше тежко. все едно се движех под вода. оказа се, че на мъжа ми му е било безкрайно удобно аз да съм безгласна буква, безволева и леко отнесена. удобно до степен да започне да ме възприема като стар, изтърбушен диван, приел вече формата на тялото ти, който ти предлага отмора и опора, но никакви емоции.
е, ще ти спестя подробностите как се измъкнах от тази ситуация, но сега съм жива (слава богу!) и живея моя си живот. не този на децата, нито този на общественото мнение.
правя грешки. моите си грешки.
вземам решения. моите си решения.
избирам и поемам отговорност за изборите си.
не е лесно. никак даже.
но е ужасно, ужасно интересно.

опитвам се да не съжалявам за онези изгубени 4 години, в които аз бях на 27,28,29,30.... едни от най-чудесните години по принцип в живота на човек.
каквото било било.

ВилиМили, право ти дума Лира. Смени нещо. Започни да правиш нещата, които винаги си отлагала. Никак не обичам да давам съвети, но остани насаме със себе си и се вслушай - какво искаш самата ти. какво искаш. после, колкото и да ти се струва невъзможно започни да го правиш. ден след ден, по мъничко. не отлагай.
ние сме тук да те подкрепим, ако стане непосилно трудно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите