Защото се опознаваме до болка.

Това някак ми звучи правдоподобно. Но все пак, какво опознаваме? Лошите черти на характера на другия, дразнещите му навици, неприемливи възгледи? Или просто когато премине шока от бухалката в главата, все пак осъзнаваме, че другия е човек като нас, със своите малки /или по-големи/ недостатъци? А ние сме търсили богоподобно съвършенство?
Ясно е, че варианти милиони. Но може би това което ме замисили е, дали сами не преставаме да гледаме със същия "възхитен" поглед на човека до нас. Щото, като го прочетох това в темата на Перфекта, някак си първо се замислих за това как самата аз бих искала да ме гледа така мъжа до мен. И не става дума за това дали го заслужавам или не. А за вътрешното гъделче, че за някой си най-най-най.
Пак свързано с тази тема, мислех си как ни действат думите на важните за нас хора. Тук честичко се споменава как партньора може да внуши всякакви негативни самомнения. Но аз мисля, че и обратното е възможно. Какво мислите вие? Или каквото и да е положително въздействие е само резултат на първоначалния стремеж да се "докараш", да се покажеш в по-добра светлина, да впечатлиш?

Такива ми ти работи. И да знаете, че е вредно да си изчистиш къщата, а гостите да не дойдат

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите