Това, което особено ме впечатлява у дъщеря ми, е тази непривързаност към бащата. Аз съм тази, която плаче над дрехите и снимките му. (Той й подарява снимка, тя я захвърля, не я иска, аз си я вземам.)Основната работа на детето е да покрива негови снимки, които аз си нареждам, с други неща, да ги извръща наопаки съм стената и пр. С това се застрахова, че аз все пак ще се разведа, че той няма да се върне при нас. Другите деца не са така, според мен. Тъй като той се вижда с нея, а с мен - не, аз всеки път от нея черпя информация за състоянията му. Извънредно аналитична, точна, погнусена от промяната у него. Трябва непрекъснато да я уча, че е длъжна да го обича, да не му се подиграва. Каза ми, че веднъж била плакала за него. Аз съм я обвинявала, че никога не плаче от чувства.. Не знам, не съм права, навярно.. Към мен е много привързана. Не знам какво да мисля. На нейно място, на тази възраст, бих плакала по цели нощи. Аз много обичам баща си. Но проблемът е, че той сега няма истински чувства, идва да я вижда в училище редовно, но само защото така са го посъветвали. Държи да подпише оценките, за да покаже в съда бележника. Останалото време само стоял и я гледал безмълвно, свивайки си устата по един начин, който прави, откак полудя. Мога много да говоря на тази тема, чак да те отегча. Например, прегръща я и я целува, но не от чувство, а защото няма чувства и иска да ги събуди чрез привичното действие. Тя ми го описа като НУЖДА да изпита чувства, подразбирайки невъзможността му за това. Бях впечатлена от аналитичността и емпатичността й..

...Pinson, pinson, pinson, pinson,
Comme c'est curiеux, les noms...