Вярно.

Причините избледняват, остава само смътното чувство че си загубил част от себе си. И смъди от време на време, но не посягаш натам, защото знаеш че тази част я няма, ампутирана е.

Има значение как го правиш. Ако си тръгнеш с омраза и яд, ще загубиш голяма част от своята вътрешна енергия и светлина (всеки си има, макар че при някои трябва особен поглед за да я видиш), която толкова ти е нужна за да намериш своя път.

И обратно ако тръгвайки си погледнеш в себе си и можеш да си кажеш "чист съм", тогава чувстваш тиха радост, че си се запазил поне малко, че има здраво зрънце откъдето да започнеш. И няма омраза, няма злоба, простил си на другия и на себе си.

Ръката ми продължава да е протегната за помощ към човека, който съм обичал и от който съм страдал. Но и двамата знаем че това не е ръката на любим, на най-близкия на този свят. Това е ръката на човек който дава защото чувства че може да даде, прави го заради самия себе си, защото така е правилно, а не заради загубената заедност. От докосването ще останат рани, ще боли...
И двамата знаем че тази ръка няма да бъде приета, а ако все пак се случи, значи нуждата от помощ наистина е била голяма и така е трябвало да стане. Но път назад няма, само белези остават.

life is but a joke...