Не бих казала,че сме прекалено млади,но наистина все още сме млади родители...Истината е,че късно сключихме брак.Познаваме се от 5 години,от 3 сме съпрузи...И аз не зная,как се получи така,че не успяхме за толкова време да се опознаем по-добре.Може би,защото преди брака не бяхме живели заедно...В един момент се оказа,че май съм се омъжила и за неговите роднини. Истинските проблеми настъпиха след като се роди детенцето ни...Родителите му гледат на възпитанието и отглеждането на детето ни като някаква борба за себедоказване и лидерство.За мен всичко е избиване на комплекси,но ми е трудно да намеря причината за това.Постоянно,когато детето прави нещо,което ни радва,не пропускат да кажат,че "И баща му правеше така.."
Когато пък синът ми прояви собствен характер и реши да върши това,което той си е наумил,с усмивка ми казват:"Ние нямаме такива деца в рода си..."
Опитват се да дават наставления на съпруга ми за неща,които според мен касаят само нас двамата и детето ни,като например кой да кръсти синът ни,как да се обличаме излизайки навън,че какво щели да кажат хората и ей такива дребни нещица,които според мен наистина преобръщат каруцата...Хората се радват на снимките на внучето с дрешките,които те му подарили,но изобщо не се и замислят затова,че внукът им вече е на една година,а баща му за цялото това време само веднъж му е сменил памперса ,не го е хранил нито веднъж и сигурно няма и да знае,какво да му даде,ако останат сами...
Не зная защо в нас има насадена една представа,че ако един мъж не бие жена си,не пие и не ходи по други жени,то той е добър съпруг...Това ,че почти цялата си бременност прекарах сама,с тревогите около бебчето,с притесненията си,може би също е нещо нормално за взаимоотношенията между двама съпрузи.Когато се срещах с други бременни жени или ходех по бебешките магазини,мислеха че съм самотна майка,защото винаги бях сама...Ще уточня,че в момента сме в чужбина,и точно тук и в това си състояние имах нужда от повече внимание и обич...Но моят съпруг или беше на работа или беше много уморен...И така си продължаваме и днес...С детето прекарва от 10 до 30 мин на ден.Въпреки умората и дори когато не е на работа-времето си прекарва основно пред компютъра.Единственото,което вършим заедно, е да пазарим в края на седмицата.
Говорили сме много за отношенията помежду ни.Около 2 дни след разговорите има някакъв ефект:играе малко повечко с детето,опитва се да ми помогне-мие чинии,пере,но само собствените си дрехи...След това всичко си става по старому.А понякога така ми се иска,когато се върне от работа,вместо да ми се оплаква от колегите си или да ми разказва за неговите проблеми,да ме попита как и аз съм прекарала деня си.Сутрин,когато бързам да се приготвя за работа и да подготвя и нещо за детето,да ми направи кафе...Да ме погали или целуне,без това непременно да означава покана за секс...Ето такива неща ме радват!Не искам нито парите му,нито подаръци,нито кола...Живяла съм и с тях и без тях,и зная,че и без тези неща мога да се чувствам щастлива,стига да усещам до себе си човек,който ме обича...
Наистина съм много объркана...Може би са прави някои,като казват,че не зная какво искам...Зная,че не бих искала да съм сама,но и така ми е трудно да продължа да живея...От друга страна виждам,какво се случи с децата на мои разведени приятели...И се страхувам,че това може да се случи и с моето дете. Истина е,че един или два примера не са причина за обобщения,но все пак...
Извинете ме,че стана много дълго и сигурно объркано,но наистина имам нужда от добри съвети,които съм сигурна,че и психолог не би могъл да ми даде,а само хора минали по този път...
Ако вие можехте да се върнете назад,бихте ли променили нещо,с какво бихте се примирили...И най-вече как децата ви изживяват или изживяха вашата раздяла?
Благодаря ви за съветите!Аз лично много бих се радвала ако това,което споделих е само моментно състояние или криза и има шансове за подобрение... Но все си мисля ,че този момент продължи твърде дълго...
Най-сърдечни поздрави за всички вас...