Re: Покана за театър / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Преди няколко часа гледах постановката във великолепния Театър Азарян в НДК. Нямах намерение на пиша тук повече, ако не бяха думите на авторката на книгата, на режисьорката и на актрисите, които като лайтмотив преминаваха през цялото време - "Трябва да се говори за болката, за страха от болестта, от смъртта... Трябва да се говори, моля ви, говорете..."

Не, че съм се чудила много защо никой не пише в темата - то не е и трема, по която спонтанно да ти се поиска да пишеш. Мисля, че разбирам защо никой не иска да пише в подобна тема... просто такъв е моментът, всеки се е затворил в своя си свят, в своята си болка. Даже може и кощунствено да звучи - седнал някой да пуска тема за театър за болестта, нали не му е до главата, лесно му е да ходи по театри... Пък и защо да откликват и да пълнят тема на "несвой"... но някак все си мислех, че трябва да има някаква рефлексия, някакъв отклик...Както и да е...

А постановката си заслужаваше! Говори по темата-табу хем искрено, хем с цялата болка, страх, ужас, паника и всички преживявания и емоции по един докосващ, но и утешаващ, мил, деликатен начин. Всъщност, това се дължи на художествената преработка, на изкуството, което може да бъде мехлем и лек за душата и за тялото, защото трепетите на душата отекват в тялото. И както могат да го разболеят, така могат и да го излекуват...

Най-хубавото е, че 4-те истории на 4-те героини звучат оптимистично и постановката не само не натоварва, а напротив, след катарзиса, предизвиква освобождение от напрежението, нова надежда и вяра, че каквото и да се случва, то има някакъв важен смисъл...

Екна, мила, сетих се за теб няколко пъти, докато гледах постановката. И мисля, че на теб поне щеше да ти хареса, защото знам, че имаш отношение към изкуството още от времето, когато надълго и нашироко коментирахме "Театъра на лабиринта"...

А мястото - Театър Азарян не знам дали специално по тази причина е избрано, но имаше нещо символично с десетките обувки от най-различни видове и модели, които висят от тавана на фойето и надничат от голямата витрина, сякаш приканвайки дошлите да съпреживеят раказаните истории, влизайки в обувките на героините...