Защо е толкова трудно да се извиним?

Когато се стигне до извинение (т.е. до публично признаване на грешката си), изпитваме сериозен дискомфорт.
Семейните скандали (както и всякакви други препирни), възникват, най-често, за «нищо», а понякога завършват повече от драматично. Достига се и до развод. Всичко е защото, нито една от страните не иска да си признае грешката първа.
Обзалагам се, че всеки може да си спомни и разкаже история за популярната семейна игра на мълчание. Дали е от собствен опит или от чужд – няма значение. Същността е в актуалността на проблема. Вместо да «заровят топора на войната и да изпушат лулата на мира», скандалните съпрузи подхващат продължителен «военен» конфликт.
Доста често, ситуацията е усложнена от факта, че в пламъка на «сражението» са успели да си наговорят толкова обидни думи, да изтъкнат толкова контраобвинения, че вече е много трудно да се разбере, кой е по-виновен.
Не на последно място е класическия тактически похват «най-добрата защита е нападението» («А твоята майка смята, че не мога да готвя? Свиня е майка ти!»).
За да се помоли за прошка, са необходими, най-малко, две неща. Първата е осъзнаване на вината си. Втората е публично признание (съпруга, дори като единствен свидетел, е вече публика).
Като правило, осъзнаване на вината става бързо чрез съвестта/душата. Всички сме мислещи същества, подлагаме събитията на анализ и правим логически изводи. Дори да е приблизително, какво е «добро» и «зло», също знаем.
Но, когато нещата стигнат до извинения (т.е. до публично признаване на вината си), изпитваме сериозен дискомфорт. Толкова сериозен, че в повечето случаи предпочитаме да си премълчим, вместо скромното «прости». А основните причини за това са три: гордост, инат и страх.
От гордост, основно, «боледуват» мъжете. Особено тези, които са от типа брутални (мачо). Заради справедливостта, ще отбележа, че повечето са такива, (да ми простят войнствените феминистки, амин!). За такива мъже, признанието на вината, е признание за слабост. Да се признаят на жена е двойна слабост.
Може, женската обида да се разнесе леко, ако споменем положението на дамите в Африка. Например, при нигерийските мъже (както и в много други африкански страни) изобщо не е прието да се извиняват пред когото и да е (особено пред жена). Подобно поведение се смята за унизително, позорно и безчестно за велик войн. Ето такава е африканската особеност.
Дами, успели да натрупат в крехките си тела «мъжествена» енергия, също често плащат със същата монета – гордостта. След скандала, си събира багажеца и при майка си. А в тези случаи (мъжете знаят), все едно, да започваш от «начало» отношения: бонбони, букети, срещи, предложение…
Ината е подобен на гордостта. Възниква когато в еднаква степен се «гордеят» и двете страни или, по-точно, приноса и на двамата е еднакъв. Като правило, в такива случаи е необходима намесата на трета страна – някои роднина или приятел, който е способен да разреди обстановката и да «раздвижи» ситуацията.
Страха е напълно разбираемо чувство, ако признанието на вината е свързано с отговорност за стореното (виновен ли си – отговаряй!). Освен това, мнозина се страхуват, че публичното признание е «официално» разрешение за натякване. Извинението в такъв случай, е оставане беззащитен, уязвим. Мнозина се опасяват, че ще се разчуе. А тогава: клюки, насмешки, обсъждане… Трудно се преодолява, и от мъжете, и от жените.
И гордостта, и страха, и ината са сериозни психологически бариери. Основните, но напълно е възможно съществуването и на други основателни причини, спиращи човека да си признае публично вината. Но, независимо от всичко, специалистите съветват, да не се отлага извинението.
Превод: Йосиф Йоргов

Живота е невероятен, до болка разностранен и до болка прекрасен!