И ние много обичахме при баба на село. Не помня да сме говорили за звезди. Тя беше простичка, отрудена и добродушна женица. На нея съм кръстена. И другата баба си обичах, но тази, на която съм кръстена е в сърцето ми до днес, въпреки, че рано си отиде. Ето как неволно прехвърлям разговора ни върху онези другите звездички, за които кътаме най-топъл спомен. Още е пред очите ми със синя работна манта, със забрадка. Шетала е по двора, ръцете мръсни и нарязани, пръстите криви. Изплаква ги на бързо на дворната чешма и, докато ние слизаме от колата и се затичваме към нея, тя бързо ги отрива в престилката си. После шепите й обгръщат лицата ни и устните й ни засипват с целувки, появи се някоя сълзичка от умиление от помътнелите й сини очи...
После ни водеше на баража, ей така малко извън селото. Ходехме по дигата, беряхме диви сливи и каквото срещнем по пътя и направо в устите. Постилахме одеалце, хапвахме и се къпехме в реката. Никакви условности и забрани. Боси ходехме, мърлявехме се на воля, хранихме се, когато си поискаме... Щастливо и спокойно съгласие цареше с баба...
А как обичахме да щъкаме из мазето и тавана. Търсехме съкровища. Беше проветриво горе, малко не довършено. Вееха се найлони, шумкаха странни шумове. Скрием се с братчедите, завием се през глава с някой мръсен чаршаф и светим с фенерче в тъмното, разказваме си страхотии до никое време.
Пък от другата баба си спомням шума на тополите и канала. И катмите и едни банички от тесто, които никога повече не съм яла. И липовия чай. И ракийката на нощното й шкафче - ей така от бутиката като лекраство и на нас даваше И дядо помня как ни викаше "дъвчете бавно и смилайте добре храната" и "Когато ям съм глух и ням.", и "Като ядеш ушите ти трябва да плющат" Безценни уроци! Дядо беше много красив мъж, а на младини .... чудо - висок, с коса на вълни като Смирненски, хубав! Един ден, много мъничка съм била, нещо нередно ми се стори, че става, страшничко, неразбираемо. Дядо ме заведе в кръчмата. И години по-късно осъзнах, че се беше напил, защото улицата беше наша от край в край.
Ееех... как ме открехнахте на спомени
А и в наши дни, моята заболекарка ми разказва като иде на село за "панелените деца" от столицата. Дойдат, казва, бледи и унили. И тук цяло лято тичат боси, ядат домашни плодове и на есен с червени бузи, наедрели и пораснали, и хайде пак в панелката.
Иначе още се намират такива кътчета. Имам по-скоошни спомени от Могилица. Нощно време звезди, таралежи и светулки. Или от Априлци, където една дъъълга пътека, обрасла с храсти от двете страни изглеждаше като път към рая - отгоре звезди, а около нас хиляди светулки. Никога не бях виждала толкова много. Приказка!
|