Била на 33, когато чула диагнозата

В пазарджишкото Сдружение за онкоболни и приятели наскоро отпразнуваха 50-ия рожден ден на Лазаринка Димитрова. Тя е една от десетките, преживели страха и отчаянието след страшната диагноза рак, но успели да надвият болестта. Днес пазарджиклийката се радва на живота и покрай грижите около внука и новите си приятелки е забравила миналото. „Благодаря на Бога и на д-р Бодуров от Онкодиспансера в Пловдив, който ме спаси. Бях едва 33-годишна, когато чух страшната диагноза, разказва Лазаринка, която по професия е готвач. „Тогава децата бяха малки, дъщеря ми едва на 6 години и въпреки че беше толкова малка, разбра за какво става въпрос и го преживя по-детски. Аз отидох да си заверявам здравната книжка, тъй като им трябваше за детската градина, където работех в кухнята. В болницата ме посрещна д-р Тимева. Аз й казах, че по наследство на едната гърда нямам зърно, но другата беше добре оформена. Снимаха ми белите дробове и тогава попитах лекарката за проблема. Тя ми каза „Дошла си на точното място. Ще отидем на другия апарат. Ела след 2-3 часа да си вземеш резултата.“ Когато Лазаринка се върнала в уречения час, се
наложило да й се направи втори рентген
Лекарката й казала: “Няма да се притесняваш, но трябва да отидеш в онкологичния център в Пловдив“. До този момент аз дори не знаех какво точно означава “онкология“ и я попитах, а тя ми обясни, че има различни тумори и специалистите ще преценят какво да правят оттук нататък. Лазаринка се уплашила. “Заля ме лоша вълна, отпаднах, започнах да тая чувствата в себе си, затворих се в себе си,
с никого не споделях и все плачех
Естествено, казах на мъжа си, а той ми отговори: „Ти сама прецени”. Вече бях казала на една моя приятелка и тя ми вика: ”Ама какво ти става, какво си се отнесла нанякъде, да нямате нещо проблеми вкъщи“. Мислех си, че ще минат няколко месеца и край, отивам си и децата ще останат без майка. И така минала 1 година, в която тя не потърсила медицинска помощ. От страх не отишла в пловдивския онкодиспансер. „Там ми е била грешката, може би трябваше да отида по-рано“, отчита сега страха си от забавянето пазарджиклийката. Докато една вечер - дали от внушение, или действително, гърдата започнала да я боли. „Започна да ме смуче отвътре, и моят мъж ме усети, че се въртя и охкам, и ме попита какво става. Каза ми: “Слушай какво ще ти кажа, утре отиваме в Пловдив, повече няма да отлагаш.“ И така - може би се уплаших, и като отидох, какво да видя - много хора, ама такива млади като мен не срещнах и това още повече ме подтисна. Защо не срещнах поне една млада жена, за да имам кураж. Какво правя между тези възрастни хора, и защо точно аз, която съм само на 33. Всеки се пита “Защо на мен?“ Дойде редът да влезна и лекарят от вратата ми поиска документите. Каза ми: “Тези документи са от миналата година, а защо отсега нямаш?“ „Защото сега се престраших да дойда“, отвърнах му аз. Изпратиха ме на нова снимка. Видяха, че се е избистрил туморът, гърдата ми чак ще се пукне и веднага по спешност ме приеха. После докторът говорил с мъжа ми. Казал му, че много лесно може да отреже гърдата, яйчниците ми да да продължат да функционират, но много бързо метастазите ще се разнесат надолу, и за да остана жива, той решил наведнъж да отреже гърдата и яйчниците
„И аз се съгласих, нямаше връщане назад, всичко беше в името на живота и на хората, които обичам. Първо минах лъчетерапия, за да спадне гърдата, последва операция, химиотерапия и пак лъчетерапия. Пет години пих хормонални лекарства и ходех на проверки. Опасността премина. И ето - цели 16 години съм на крака - жизнена, всеотдайна, раздаваща обич.
Благодарна е на семейството си за подкрепата и разбирането. „Съпругът ми бе до мен по време на операцията, а когато ме изкарали на носилка, покрита с чаршаф, той си помислил най-лошото милият“, разплаква се жената и благославя Бог, че вече всичко е останало в миналото.
Д-р Тимева ме спаси, и затова й благодаря. Малката ми дъщеря до ден днешен ми казва: “Мамо, аз си спомням, че отидох в банята, затворих се, наплаках се и си казах: моята майка ще умре“, споделило й вече порасналото момиче. „ Викам й, ами ти откъде научи?” „У дома идваше чичо Ваньо и си говореха с татко, а той му казваше, че ти си била болна от рак.”
Като навърших 50 години, ми направиха видеоклипчета със снимки от целия ми досегашен живот много ме трогнаха. „Това е нашият подарък за теб, мамо!“ Благодарна е и на личния си лекар д-р Светла Толева, която идвала вкъщи да й слага системите, за да не я стресира в болнична обстановка, и лекувала малчуганите, докато пораснат, защото, макар и болна, Лазето имала майчински задължения.


Източник:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите