Екна, миличка по въпроса как се чувстваме. Ами в различни моменти - различно. Току-що писах в "Добрата новина", но как мислиш се чувствах само преди 30 мин.? Честта да ходи и да чака резултата от скенера се пада на мъжа ми, а аз си стоя вкъщи и чакам да се обади.И винаги се получава едно и също - той отива, лекарката едва тогава намира време да почне да гледа, защото наистина и тя е претоварена от работа, а днес и компютърът й блокирал, картинката беше пълна .... и така чакаме по два часа и отгоре.Мисля,че МамаD знае добре за какво говоря, :) Освен всичко това мъжът ми не си заредил телефона и само си пишем кратки едносрични съобщения. От толкова години правя тези контроли, даже бях изкушена от мисълта да пропусна тази година..., ама хайде по-добре че направих. На никого не казвам кога ще правя, нито на майка ми и баща ми, нито на сестра ми, нито на приятелите ми, не искам да ги тревожа предварително. Те ме считат за здрава. Казвам им едва когато мине контролата.
N 0606 - по въпроса за родителите - хората са различни. Моят баща също нито веднъж не ми се е обадил да ме пита как съм, но аз си знам, че е такъв, трудно говори, това не значи, че не мисли за мен и не ме обича. Аз съм свикнала с това.
За прошката, ей тук наскоро се хванах, че най-неочаквано се провалих. :) Не задържам лоши чувства по принцип, бързо забравям кой, какво, защо казал, забравям даже случаите точно какви са били. Обаче наскоро ми се случи да не успея да преодолея липсата на признателност и като се почувствах обидена...,всъщност човека нищо лошо не ми е сторил, ама ха де - искам си признателността, хаха Егото е нещо страшно - мислех, че съм го подтиснала, да ама не. Така, че мили приятели, всеки води своите малки или големи битки, болестта ни прави много по-чувствителни не само към другите, но и към себе си.