|
Ами то това са си чисто човешки емоции, но явно борейки се с болестта, събирам в себе си, стискам зъби, поемам удари, губя приятели, и в един момент балансите ми избиват. Но наистина много ме трогват такива човешки постъпки и то от хора, които не са ми никакви. И същевременно ми е много мъчно от коравосърдечието на най-близките ми /родители/. За толкова години нито веднъж не ме попитаха имам ли нужда от някаква помощ, материална или морална. Въпреки че знаят, че непрекъснато ходя по болници, лекари, вливания, изследвания, междувременно отглеждайки две деца - ученици. Баща ми непрекъснато ми образува нерви все за нещо, нищо не ми спестява, а майка ми, когато не съм добре идва да ме види и ме гледа с някакъв съжалителен поглед, сякаш всеки момент ще умра - това ме влудява!
Слава богу, че със съпруга ми горе-долу се разбираме, не знам как ме изтърпява, понякога и аз съм ужасна. Когато не се чувствам добре се затварям в стаята, не разговарям с никого, когато живна, /казват ми, че изпълзявам/, започвам да мърморя срещу всички, че разхвърлят. После се успокоявам и си казвам, че не трябва да се ядосваме за такива дреболии и сякаш за компенсация започвам да им угаждам, да им приготвям разни глезотии за ядене. То и с мен не е лесно да се съжителства. В петък си записах час пак при психоложката, имам нужда, едва ли ще ми даде "точна рецепта", но все пак разчитам на някакви насоки как да преодолея разни дразнители и да променя и някои неща у себе си, за да се справям по-добре.
|
Re: Отдавна не бях плакала [re: Ekna]
Re: Отдавна не бях плакала