Боже, боже. Съчувствам на всички разписали се по-горе.



Майка ми мина две операции на аденом на хипофизата. Още е жива. Опреациите бяха направени през 1992 година от доцент акхм, как му беше името? трябва да я питам, беше в Александровска болница, блисо до Петте кьошета. Беше кошмарно около операциите й, защото извадиха от нея огромна буца тумор (с трепанация и всички гадории на бъркане в мозъка), и оставиха огромна дупка на слепоочието й. Да не изпадам в подробности, предполагам много хора тука знаят как е.




Аз получих моя рак на следващата година. Понякога си мисля, че се опитах да купя божията помощ за майка ми и затова получих моя рак. После се отървах от чувството за вина и си казах, аре без да се възвишаваш до божиите висоти, кфото е требало да се случи се е случило.


По време на операцията съм изпаднала в кома и регистрирана мозъчна смърт за повече от 20 минути (мисля, че лекарите могат да обеснат по-добре от мен за какво става дума). Имах трансцедентално преживяване и отделяне от човешкото ми тяло и абе фамозно. трудно е да се разкаже.


Събудих се когато ме влачеха най-безцеремонно ме извлякоха от операционната, вярвайки сигурно, че вече не съм жива. метнаха ме на некфо легло, аз чувах и виждах ясно, просто бях страшно изморена и слаба. До степен че не можех да си вдигна пръста на ръката за да посоча нещо кфото и да е. камо ли да говоря.



Е, метнаха ме и ме зарезаха. тека 6 часа. По обед дойдоха за другата пациентка на съседното легло и о, аз вече мърдах, и санитарката се разкреще.


Довтасаха дофтурята и казаха, че не мое да бъде.


На втория ден станах и ходих. На 6 ми свалиха конците и ме изписаха - не искаха, но аз им заявих, че имаче ше избегам. Имах изпит (бях студентка тогава) на следващата седмица (операцията беше в неделя, а в следващия петък имах изпит. Излезнах от болницата с такси и баща ми ме придружаваше, отидох в работното време на факултета си и си записах нова дата за изпита. Баща ми побеля като ме гледаше - влезнах в операцията 52 кила, а излезнах след 5 часова операция на 47 кила (може да е имало некфи грамчета отгоре на тея 47, ма може да е било, щото носех гащи за кумова срама).



6 месеца по-късно снимките показвах пълна липса на рак. бяха ми извадили де що могли - те затова сметали, че нема как да оживея. резали, резали....



На изписването ми казаха (а баща ми слушаше с мене) че никога нема да прохода, нема да имам деца, абе глупости).


На 6 ден припках като сърненце, проимах си дететнце, органите ми регенерираха, снимка след 3 години показа пълна липса на белези и рязане - органите почти като нови. Една бледа и несериозно стояща следа по корема ми - редовно ме питат имала ли съм секцио. Саму това - нищо повеке.


Нова диагноза за рак през 2006. Същия тип. Тоя път ми разправет, не моем да те режем. Защо бе? ми можело с алтернативни терапии, химио, алабала. Оубаче дай паре. Колко? ми нещо като 10К долАра (към оная дата).


Немам викам. Илизам на улицата. Седам на тротуара. Плачем. ревем. Там си оставих на тоя тротуар душицата и си реках - един ден ше се умира, дано да не е щот'нема бира. Зех си една бира и там си я изльоках на тротуара. Фърлих бутилката зад себе си - за кисмет. прибрах се в къщи при детето си. засмях се - викам си, ше се умира - дай поне да се порадвам на живота къфто е. бях благодарна за сека секунда живот и за детето ми, и за сичките усмифки и моменти. Спах кату къпана. Реших - нема да дам да ме самоубиват с лекарства. Щом ше се умира - поне да е с мерак и с кеф.



Е, още не съм умрела. отказах сички лечения. Минах на органик храна. Свалих стреса и не живея като прасе - за да пичеля пари саму. Пари пари, ама къф е смисала кату теглиш чертата. редовно спортувам - кфото ми е на сърце - най-веке байкване, ходене пеша, плуване - ама саму ако ми дава позитивни настроения. Кога ме мързи - кебичим къщи и готвим. Садим градината. Цункам си детето и мъжо. Омъжих се. Живея нормално. Жива съм, здрава съм. Не виждам да имам рак.


нема да дам повеке да ме погледне дофтур. Ако ше умиргам - ше умиргам бес дофтури.


Пия редовно сокчета - фрешчета, много лимони. Много либоф и щастие. Това е моята рецепта. Препоръчвам я.




ПС: не вервам некога да имам пак рак. Втората диагноза ми се появи, когато екса ми даде ноо лош напън след развода по линия на детето - почти беше успел по съдебен път да ми земе детето. Закучих се - ама си го зех обратно и не само това.



Как'ви Роксана ше умре един ден - ама нема да е скоро и нема да е без бира!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите