Защо ли продължавам да ви посещавам?
Как си отговаряш на въпроса?
Може би защото за първи път се срещах със смъртта. Думата "смърт" я ненавиждам. Да кажем края на живота. Не бях уплашена. Просто исках всичко да свършва бързо. Отлагането, обаче ми спаси живота.
Спомням си думите на моя приятелка " Ти винаги си получавала всичко от живота наготово, и добро и зло." Не съм борец. Не зная, ако трябваше да се боря за живота си... Това не е за мен...
Когато бях пред онкологията наблюдавах хората. Всички се държаха странно. Едни не казваха нищо, други говореха за болестта като нещо съвсем обикновено, даже обсъждаха държанието на хората в стаята, трети говореха за незначителни неща, четвърти за планове.
Защо ти е нужно това условие за да споделиш как си?
Защото пред смъртта няма значение как си - радваш ли се, скърбиш ли или си скубеш косите. Към себе си нищо не изпитвах, просто си чаках реда.
Всички казват, че съм имала невероятен късмет, а гинеколожката която единствена изказа съмнение за диагнозата и начина на действие / т.е. човекът който ми спаси живота/, че тези дни са ми дадени от Бога.
Все още има и лекари за които човешкият живот е ценност и смъртта не е станала рутина.
Всичко ми се струва като сън и може би точно поради тази причина бързо успях да се върна към нормалният ритъм на живота си.
Все пак спомените остават и когато вече са спомени ги казваш доста по- спокойно.
|