Аз се чувствам изоставена, ощитена от живота, наказана.

Скъпа vedda, какво да кажа ... онемявам при мисълта какво чувстваш в гърдите си. Но искам да те помоля нещо. Постави на горката везна някои хубави неща от живота ти - мисъл, чувство, спомен, вяра, кое докосва и успокоява изнурената ти майчина душа? Когато прочетеш това за първи път ще ти се стори, че няма такова нещо, но ако спреш за миг и се замислиш съм сигурна, че ще намериш мисъл, при която да се усмихнеш. Задръж я в главата си колкото можеш по-дълго и сподели с нас как си се почувствала.

На самата мен често не ми достига вяра. Има я, но някак плаха стои в ъгъла на кръглата стая.

Имам приятели, които се опитват да я пробудят у мен. Онази сляпа, непоколебима, несъкрушима, мощна и истинска вяра. Пострадала е от времето, прилича на парцалената кукла от детството - оцеляла, но с хиляди кръпки от излинял плат, едното и оченце липсва, а другото виси на косъм, ръчичката й е отпрана по шевовете, а сукмана е целият в петна.

Но гласовете на приятелите ми са провлачени и далечни. Сякаш вярата ми е мечка, спяща зимен сън в хралупата си. В просъница дочувам виковете им: "Вярвай! Вярвай в Бога! Той е единственото ни истинско упование, той е надеждата и любовта!" Разбирам какво ми говорят, но не знам как, по дяволите, да събудя мечката?!

Та, мила vedda, не знам как, но трябва да направим всичко възможно да я извадим от съня й! Ще я ръгаме с остен ли, ще я милваме ли... Учените още не са открили панацеята. Предлагат ни лекарства. Колкото и скъпо да струват и колкото и да увреждат телата ни, поне са ясни като бял ден. Вярата е уникален лек, но с всичките пари на света не може да се закупи в готов вид. Как, според теб, бихме могли да си я "доставим"?