|
Упс! Мотивирах ви за приятелски ритници, хих Не го осъзнавах съвсем ясно, но явно имах нужда от тях.
Наистина този път не е като предишния. Опитът не ми помага, а ми пречи. Но, не без ваша помощ, ще се справя и този път. За това беше и този монолог. Боря се с лошото чувство от вътре. Усещам се, че и то се опитва да ме превземе. Първо, когато разбрах, че трябва да започна химио. За кратко паднах, но се изправих, поизтупах се и си казах - "каквото и да е хванахме го за гушата съвсем навреме". После, когато рецидивът лъсна с цялата си хищна паст пред мен така ме стресна, че, след като събори кулата от илюзии с едно издишване събори и мен. Отвън изглежда, че всичко е нормално, но от вътре пищят в ушите ми вой на сирени. Пред очите ми се занизаха Весето, Нанета, Маги, Ембадем и колко други приятели, които обичахме истински и страдаме за тях. Които бяха пример за борбеност, за които се молехме и подкрепяхме с цялата си любов!
Физически се чувствам съвсем добре за сега. Всички показатели са в норма. Нямам абсолютно никакви симптоми - нито умора, нито променен тен на лицето, нито някакви странични ефекти, освен леките психози след химио. Но ако преди шест години знаех със сигурност, че имам отлични шансове за един прилично дълъг живот, то сега осъзнах, че те намаляват.
Та, писах ви веднъж, че си искам онова вътрешно чувство от първия път, онази убеденост и вяра, която беше като бетонен стълб за мен тогава. Искам си го! И за това се спретнах да го търся. Но вие сте прави! Навлизам дълбоко в себе си без да пускам трошички за обратния път. А там вътре са изгоряли крушките и е малко тъмно в момента. Вървя опипом и се блъскам в разни предмети. Може да се нараня. Хубаво е, че пуснахте това въженце за да се хвана за него и да ме изтеглите.
Винаги съм имала този недостатък - прекалено много мисля. Разбрах, че трябва да спра и ще намеря начин да го направя. А вие ще помагате отвреме на време с любимите ми приятелски потупвания и посритвания Те са като мехлемче!
Обичам ви!
|
Re: Мила моя или Мотивиращият монолог [re: Ekna]
