Днес прочетох нещо, за което не съм се замисляла по този начин, не и от тази гледна точка.
Какво е страхът? Разбира се, че е отрицателна енергия и емоция. Но в една невероятна книга /ще публикувам цитати и от там/ прочетох ,че страха е дошъл и ние сме го приели не за да ни тормози и измъчва, а да ни учи! Толкова дълго бягах от него панически, гоних го, а той иска нещо да ми каже! Всичко на което Пракаш ме е учил води в тази посока. Не мога да повярвам, че досега не съм го видяла, че не съм го разбрала!
Най-великите неща са най-простите. И това е поредното доказателство, което ме извади от сънливостта, в която бях изпаднала в последно време. Но Бог нищо не остава на случайността. Това е поредната брънка от веригата, която Той ми разкри днес или казано по друг начин още един урок!
Страхът... онзи, който ни сковава, дори когато само загатне за себе си не е непобедим, защото няма нужда да се борим с него. Той има нужда от внимание и любов и...прошка! „Онзи, който успее да отстрани страха от себе си чрез прошка, може да живее в душевен покой” казва Лууле Виилма. А душевния покой води до здраве. Но това не е единственото, заради което да поемем в тази посока. Аз искам да съм цяла, искам да знам, защото когато съм с широко отворени очи живея истински! Само тогава обичам, радвам се, наслаждава се и скърбя пълноценно.
Един приятел, който е и мой духовен учител ми каза нещо, което бях позабравила: нито химиотерапията, нито хората, нито Вселената са виновни за нещо, причината е вътре в теб!
Разбира се, че е в мен. Нима забравих, че мога и невъзможното? Нима забравих плахите, малки крачки, които правех в началото и които доведоха до прекрасни резултати? Нима забравих, че Бог ми е дал свободна воля именно поради това? Нима забравих, че каквото и да се случва е за добро?
Не ти се давам мрак, прощавам ти с цялото си сърце страх!
Навън е светло, грее слънце, така както грее в моята душа. Сякаш се раждам за нов живот, така както цветята в моята импровизирана градинка на балкона, са издължили своите стъбла и с нежни личица гледат към слънцето и малко по малко разкриват своята красота. Напомнят ми за прохождащото дете...дълго време хванато за ръката на мама, плахо пристъпва, една и още една, защото го е страх, че ще падне. А не е ли именно този страх, който ни преследва през целия ни живот? „Дали ще успея”, „да не разочаровам мама или татко”, „да не падна”, „да не ме наранят”... Не води ли всичко това към големия ни страх от провал?
Признавам, че не съм искала провал в живота си. Винаги съм искала да съм перфектна във всяко едно отношение. И винаги във всичко съм влагала сърце! Започнах работа на 17 години, не защото обстоятелствата го налагаха, а защото исках да успея и защото иска да се науча на занаят. Научих се! Започнах от най-ниското стъпало и стигнах до върха, когато бях на 30. Сега, когато се връщам назад се замислям дали бих променила нещо... Лесно е когато от позицията на бъдещето погледнеш миналото. Истински мъдри са тези, които от настоящето виждат бъдещето през призмата на уроците от миналото. Да вземеш ценностите от миналото и да ги пренесеш в бъдещето!
Е, аз още не съм мъдра. Но поне направих първите крачки в тази посока. И да, усещането си заслужава!
Защото Си ме направил глава, а не опашка!
|