Снощи съседите над нас спретнаха парти, което ми остави само пет часа от нощта за почивка! Проблемът не беше в смеха, музиката и разговорите, продължаващи след 23 часа, а в малкото момиченце (както разбрахме впоследствие), което упорито играеше със своята топка върху моята глава. Това ме върна в детските ми спомени и ме накара да се замисля.
Когато бях дете си спомням, че майка ми си лягаше с мен не по-късно от 21 ч., за да имам добър режим. Ивах множество приказки с рисунки, но от онези, старите книжки, в които рисунките бяха толкова красиви, че ми приличаха на живи. Спомням си, че с нетърпение чаках да разбера какво ще се случи с цветята на малката Ида! Аз бях отглеждана с приказки! А колко много обичах да съм болна... Не прекалено, но достатъчно, за да може мама да си остане в къщи и двете да отидем при баба и дядо или просто да останем у дома и да ме глезят /не че през другото време не го правеха/, да ми четат приказки и приказки и ....пак приказки! И сега, когато не се чувствам добре, обичам приказка за "лека нощ" или приспивната песничка, която Фредерик ми пее понякога. Детето в мен продължава да се радва на хубавите неща в живота и плаче на сълзливия, щастлив край на филма.
Преди години едни приятел, психиатър, ми беше казал "Няма принцове. Спри да чакаш той да дойде на бял кон и да те обича за цял живот..." Е, четири години по-късно танцува на сватбата ни с Моя принц! Е, не дойде на бял кон, но ме понесе на ръце...и до днес!
Мисълта ми беше за майката. Колкото и да ми говорят разни учени, че връзката майка-дете се изгражда най-вече в първите месеци на бременността, аз няма да се съглася. Тази връзка е първична. Истинската идва после... И до днес, когато мама ме погали, аз усещам онази неподправена топлина, която и като малка е спирала дъха ми. Спомням си, че винаги съм се чувствала сигурна в нейните обятия, винаги съм търсила погледа й, когато съм се чувствала несигурна. Била съм убедена, че каквото и да се случва мама ще е тук за мен!
В един по-късен етап от моя живот започнах да разбирам и жертвите, които е направила и прави заради мен, да ги оценявам истински, да осъзнавам, че мама не е даденост, а благословия! Аз бях благословена с две велики жени в моя живот - баба и мама! Сладката ми баба, която винаги ме учеше преди лягане да си сгъвам дрешките, да мия зъбките и след приказка и много целувки да заспивам кротко в топлото легло. Милата ми баба, която от залъка си отделяше за да има за нас, все за другите има, а тя гладна може да стои...
Имах невероятна баба! Много добър човек! Светла й памет!
Сега, когато майка е с мен, в къщи, понякога просто я наблюдавам как чете вестника си и си мисля: как е възможно да бъде все още палавото дете от една страна и твърдата скала от друта... Как успя да се съхрани през всичките тези години? Колко безсънни нощи е имала до моето легло, не само като малка...и въпреки това, дори когато бяхме заедно в болница за месец, тя не пропускаше да направи косата си и да изглежда великолепно. Винаги съм се изумявала откъде черпи тази сила! Да ставаш и да си лягаш с мисълта, че детето ти е болно, да го виждаш как страда, да плачеш скришом и тихо, но да вярваш, да вярваш по онзи силен начин, най-силния възможен, че всичко ще е наред, че и с това ще се преборим! Това може само една истинска майка! Онази, която с радост ще даде живота си за своето дете. Онази, която нощем не спи, за да намери начин да спаси своето дете. Онази, която преминава и срива всякакви прегради, но издига стена от обич, за да защити чедото си. Онази, която преглъща сълзите си и с усмивка на лице казва: "Всичко ще бъде наред"! Онази, която тихо и кротко е винаги до теб, забравила света, забравила себе си, отдала се изцяло на теб- нейното дете! Онази, която и в най-голямата буря в моята душа ще изгради мост, по който сигурно да мина! Онази, която нежно ще ме помилва и ще ми напомни, че аз към правила и по-трудни крачки в живота и да не се страхувам да летя сега. Онази, която ще ме прегърне в обятията си, за да ме дари с огромен океан от обич, който цял живот е имала за мен. А онези девет весеца в корема, моите уважения, са просто добро начало на един безкраен свят за двама: мама и аз!
Защото Си ме направил глава, а не опашка!
|