Цял следобед се чудя как да започна, как да разкажа, дали ще намеря правилните думи и т.н. Но после някой ми каза да не анализирам всичко сега, да се оставя в ръцете на този, който знае какво е най-добро за мен! Все ме беше страх да не сбъркам някъде, да не допусна грешка, която ще създаде проблеми по време на лечението ми. Чувството на всеки, който е минал по този път е познато. Както и неприятното свиване на стомаха всеки път, когато нещо различно ни заболи и нахлуващата кръв в главата с думите "ами ако..."
През последните няколко дни буквално се пържих на бавен огън с 39 градуса температура, инфекция, ниски показатели на белите кръвни телца и категоричното мнение, че днес химиотерапия няма да има. Категоричното мнение от вчера, но... Бях отчаяна, защото знам, че лечение не се спира, за да има по-голям успех, получих отново невероятна подкрепа от приятели от близо и далеч, за което съм безкрайно благодарна, но усещах, че нещо вътре в мен не е наред. Нещо искаше един друг отговор, отговор чийто въпрос през последните дни не излизаше от главата ми - моите съмнения, които ме тласкаха в посока, която не исках да поема. Борех се, както мога, но вътрешно усещах, че се превръщам в онова малко и изплашено момиче, което търси отчаяно сигурност, бряг на който да бъде в безопасност. И тогава нещо вътре в мен проговори, отново както и друг път се е случвало в тежки изпитания. Да, малкото момиченце в мен плачеше за слънчевите дни и за всичко, за което е мечтало, но тогава погледна през прозореца на колата, по която се стичаха ситни капки дъждец, сякаш земята плачеше с нея. Пътувах към Лувен, за поредната, четвърта химиотерпия, която най-вероятно нямаше да се осъществи. Чувствах се като наблюдател в собственият си живот. И тогава се случи. Докато гледах капките дъждец, докато не спирах да се моля и слушах "Молитвата" на Джош Гробан "Моля се Ти да бъдеш нашите очи, да ни наблюдаваш накъде вървим, да ни помагаш да бъдем мъдри, в моменти, за които не сме и подозирали... води ни към безопасно място..." Съвпадаше с моята молитва с моето желание, с желанието на малкото момиченце в мен! Ще се борим ли, Боже или... "Ще се борим", каза Той.
Това не е тъжен разказ, а една голяма победа, едно малко-голямо чудо вътре в мен и извън мен. Не спирах да слушам песента, дори когато си поставих маската на лицето и влезнах в болницата. Хората ме гледаха, а аз се усмихвах и знаех, че аз мога, защото съм в безопасност в ръцете на Бог. Бях уморена от инфекцията, с кръгове от недоспиване, крехка , но силна, толкова силна, толкова пълна отвътре, че не обръщах внимание на забързания ритъм на сърцето си. Сложих си брошката на мъдростта - символа на борбата с рак на шийката на матката и написах на стената на американския форум в интернет "Аз нямам рак на гърдата, аз имам рак на шийката на матката, за който има само две схеми за химиотерапия!"и вписах в импровизирания си дневник още една точка към моите каузи: повече разработки за други видове рак, включително този на маточната шийка.
Изчаках търпеливо лекарката да дойде, направихме поредните тестове на кръвта и тогава, след час тя дойде с голяма усмивка на устата, нежно каза, че не е очаквала това, но моите бели кръвни телца са два и половина пъти увеличени сравнено с предишния тест, който бе преди по-малко от 24 часа. Т.е. няма да спираме лечението, тя не можеше да обясни как се е случило, обикновено е нужно по-дълго време... Но аз знаех. Моят Небесен баща не ме остави, отново! Даде ми най-доброто за мен - мир, увереност и сила, и като бонус добави няколко хиляди бели кръвни телца в моето тяло, за да издръжа тази и следващата вливка без проблем. Благодаря Ти, за това, че и днес бе до мен и че отвори затворена врата...
А на вас приятели, дълбоко благодаря, че ме подсетихте, че "светлината в мрака свети и мракът я не обзе"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите