Вчера ми направиха третата химиотерапия, но да ви кажа силно се притесних от две неща - туморния маркер и белите кръвни телца! Бяха забравили да ми направят туморния маркер преди първата вливка и го направиха преди втората и вчера като ми казаха резултата щях да падна. Нормата му е 2.5, а моят е скочил на 69!!!! А точно три седмици преди това го правих в България и беше 24! А докторът пълно спокойствие. Казвам му "повторете теста, това не е възможно", а той "Защо да не е? Нали сега започна химиотерапия, дай време, освен това не е драматично положението. Висок е, ама чак пък толкова..." Слушам и не вярвам на ушите си. Вярно, че той не знае това, което аз знам т.е. резултата ми от София само три седмици преди това. Не било драматично, той бил виждал много по-високи стойности. Да де, ама за мен не е нормално. Говорим за три седмици! Проведох няколко разговора, изпратих смс-и на добри лекари приятели и общото мнение /че и до института за алтернативна медицина, от където ми вливаха противотуморните препарати в Москва стигнах/ е че това не е прогресия, а разпад на туморни тъкани Дай Боже да са прави, че иначе стигам пак до онзи момент с мисленето, който за мен не е полезен, тъй като и без това не съм фен на химиотерапията Ще видим следващият туморен маркер - след три седмици още.
Второто ми притиснение си е доста по-реално. Според конвенционалните доктори няма нужда да се безпокоя толкова за белите кръвни телца, защото положението било задоволително, но за мен не е такова. Левкоцитите са ми 2.7, лимфоцитите са ми 0.5 при долна граница 1.2, неутрофилите се държат горе-долу 2.1 при долна граница 2.5! И ме обхваща един такъв гняв, който въобще не искам да държа в себе си, но две години градих имунна система и тя се срина за три седмици! Двамата ми алтернативни лекари са сигурни, че ще овладеят ситуацията, но мен все нещо ме гъделичка и ме човърка. И пак си казвам- за добро е. Но като гледам как ми страда тялото, което аз си обичам, боли ме. Но не за това исках да пиша в тези ранни часове, а за гнева и как се справяме с него.
Мислех, че съм забравила какво е това гняв. Мислех, че Бог е премахнал от сърцето ми това ужасно чувство, което подтиска всичко хубаво в теб. Оказа се, че не е точно така. Разгневих се. Близък човек ме нарани и аз се разгневих, а не трябва. Нали трябва да приемаме хората такива, каквито са. Е, да де, но когато става въпрос за пари, а аз не обичам да се разправям за пари, защото това е последното нещо, което ме интересува в този живот, не защото съм богата, а защото те са просто средство за живеене и съм се научила да живея с много и с малко. Не им обръщам внимание, защото те не ме правят щастлива или нещастна. Но има хора, за които парите са много важна част от живота, и това не ги прави лоши, просто аз не ги разбирам. Когато става въпрос за пари понякога хората освирепяват в истинския смисъл на думата. Няма смисъл да разказвам историята, не това е моята идея. Ставаше въпрос за моите пари, които тази дама е решила, че аз трябва да вложа в определен апартамент като наем, който някакси е на гаджето на нейната сестра, че и без договор. Казвам го, за да не си помисли някой нещо кой знае какво. Глупост е, но се ядосах, защото идва в момент, в който аз имам по-съществени проблеми пред себе си. После пък се ядосах на себе си и така пак гняв, който вече не тая вътре в мен, но... дами, мислите ли, че е възможно гневът да не присъства в нашия живот? Всичко, на което ме учи Бог е любов и ето ме пак се подадох на гнева. С една съществена разлика. Този път бе контролиран. Гняв, който не показах, излезнах достойно от ситуацията без да обиждам или наранявам някой, направих си съответните изводи и продължих напред. Но моят дълбок въпрос към мен и към вас е може ли да кажем сбогом на гнева? И ако може как го правим?
Аз мисля, че не е възможно никога да не се ядосваш или пък може, но след дълга трансформация, вътрешна и дълбока. Да се събуждаш сутрин и да виждаш прекрасното синьо небе и да поемеш дълбоко дъх, казвайки "Благодаря ти, Господи за този невероятне ден, който ми предстои". Защото той е невероятен, пълен с непознати за нас неща, непредвидим е и именно това го прави толкова желан и красив! Всяка сутрин да се чувстваш като едно малко дете, което прави първата си крачка към големия свят, който още не познава. Ето ме, 36 години по-късно, изправена пред същия този голям свят, който изглежда толкова привлекателен и аз съм ненаситно жадна за него, както когато бях малко дете и прохождах, най-вече опипвайки всичко с очи, попивайки всеки звук, аромат и цвят. Отварям широко ръце и прегръщам земята, прегръщам теб, моят любим приятел, който толкова много обичам, прегръщам мъжа си, който винаги съм искала да имам, а скоро ще прегърна и майка си, която пренебрегна напълно себе си, за да помага на мен, а не знае, че аз толкова много се притеснявам за нея Тогава гневът си отива. Изчезва и там, на негово място, трайно се настанява обичта. И отново всичко си идва на мястото и малкото дете, което живее в мен, вече може спокойно да гледа напред и да се наслаждава на поредното си пътуване - в света на чувствата, емоциите и опознаването на собственото си аз. Това малко дете, което е вътре в мен, е онова, което мечтае за мир, благоденствие и топлина по целия свят. Мечтае за денят, когато няма да има и един човек на тази планета, който да е болен и хората няма да бързат за поредната банкова транзакция, няма да си крещят защо единият не е свършил това, а другия онова, няма да се мразят, няма да се нараняват, а просто ще спрат за секунда и ще кажат на този до тях "Обичам те". Само две думи, които съдържат в себе си цялата истина за живота. Толкова малко и толкова много! А за мен - всичко
Защото Си ме направил глава, а не опашка!Редактирано от megolina75 на 09.02.12 02:55.
|