Тази сутрин не беше по-различна от останалите освен, че определено се чувствах по-добре и телефонът ми честичко получаваше смс-и. За мен бе странно в неделя сутрин, кой толкова рано се бе сетил за мен? Приятели, добрите, стари приятели, които винаги са до теб, дори когато навън е студено. Онези, чиито усмивки си спомняш в най-трудните ти моменти. Онези, чиито сърца туптя тогава, когато твоето за момент мълчи. Онези, чиито мисли те окриляват и вдъхновяват. Такива са моите приятели и знаете ли колко много са те и от колко различни държави са? Не е ли именно това християнското начало във всеки един от нас – да помагаме на този, който има нужда?
Винаги съм била заобиколена с много обич и истински приятели, но защо тогава сега сякаш те са ми по-скъпи, сякаш са по-близки? Боже, ще съумея ли да ти благодаря за всичките тях, които продължаваш да пращаш на пътя ми, за да ме укрепиш и изградиш?
Оставям на страна старите приятели, онези с които си ял торба сол през годините и пак сте намирали сили да се смеете. Винаги съм знаела, че те са до мен и все пак сърцето ми всеки път подскача, когато чуя познатия глас или получа мил смс. Говоря най-вече за онези, които почти не съм виждала, а са като мои сестри. Онези, които не пропускат да ме прегърнат виртуално и не пропускат и един ден, в който да ми напомнят, че аз мога! Говоря за онези, които загубиха близките си в тази жестока битка и въпреки това ми пишат, подкрепят ме, обичат ме. Обичат ме по онзи неподправен, по детски чист начин. Говоря за онези, които пренебрегват собствената си мъка и болка за да стигнат до моята надежда! И ако това не е най-великото нещо на този свят, не зная кое е.
Защото обичта е като светлината. Нея винаги я има. Дори да не я виждаш в момента, тя е там, протегнала своята безмълвна ръка, чакаща, искаща и молеща те да тръгнеш напред. Защото „светлината в мрака свети, но мракът я не обзе”
Защото Си ме направил глава, а не опашка!
|