За Пътят
Статии - Философия
Написано от lexas
Събота, 28 Януари 2012 12:12


Има един живот. Има един път. Въпросът е само докъде сме способни да стигнем по него?
Когато пътят е истински и ти си истински, нито една крачка, нито една гледка, нито едно преживяване не може да бъде загуба на време. Когато пътят е фалшив, отделен, извън връзка с реалността, несинхронизиран, нецентриран, тогава и най-стойностното занимание или действие се превръща в чиста загуба на време.
Пътят е навсякъде около, вътре и навън от нас, но най-вече той е близо до нас. Пътят ни е близък, той е най-интимното нещо, до което можем да пожелаем да се докоснем някога. Само трябва да пожелаем да го забелязваме по-често и по-често. Той е наистина близо. Ето тук. В момента.

Пътят е отваряне, пълно отваряне за реалността и нищо, нищо друго. Той е самозабрава, пълно отдаване на съществуването, дребното, аз-овото съществуване. Пътят е поглъщащ и всепоглъщащ. Той те кара да се разширяваш извън границите, с които си свикнал да боравиш и усещаш като себе си. Пътят отваря нови врати.

Пътят се извървява крачка по крачка в неопределена посока, без цел, без крайна дестинация. Свободно. Леко. Когато вървиш по пътя, ти никога не знаеш защо вървиш, накъде вървиш и дори как точно вървиш. Чувстваш и това е достатъчно. Жив си и това е достатъчно. Мислите не помагат. Всичко се случва в мига и колкото по-добра е връзката ти с него, колкото повече потъваш в мига, толкова повече не ти остава време за нищо друго. Ти си погълнат от общуването с пътя, от неговото трансформиращо влияние над теб.

Пътят не те прави човек. Не те прави човечен. По-скоро те прави готов да застанеш на мястото си, независимо колко добре или зле ще го направиш. Готов си да заемаш място, което така и така е свободно, щом вече си го заемаш тъй или иначе. А това е първата стъпка да изпиташ Любов. Любов към себе си, към другите, към света – навътре и навън. Фактът, че си готов и че заставаш на мястото си вече те прави непоклатим, защото пътят е с теб. Всичко друго е далеч по-косвено, по-второстепенно. Цялото знание на човек, майсторството му, тренинга му, подготовката му, цялата мисловна дейност, всички психологически образи и възможни действия на ума, всичко това бледнее пред простичкото стоене на пътя такъв, какъвто си. За всички има място във Вселената, колкото и това да не се харесва на определени същества. И всички заемаме мястото си във Вселената, по един или друг начин.

Когато стъпиш веднъж стабилно и ясно на пътя, съзнателно, времето губи значението си. Няма значение вече колко време ще трябва да вървиш. Ти си на пътя, това е от значение. Времето, дори да се равнява на хиляди животи, дори да се равнява на един миг – няма значение. Настоящето все повече се превръща в основен фокус, в точка на контакт с живота, с реалността, с всичко наоколо. Миналото изчезва, а бъдещето бива повлиявано само от гледна точка на настоящето. Действията в настоящето имат силата и могат да влияят на бъдещето, нищо друго. Все повече това става ясно, когато човек върви по пътя. Така миналото малко по малко бива пускано, стоварвано на пътя, където му е мястото. Разтоварвано. Миналото бива оставяно назад в потока, където му е мястото. То е отлетяло, то е изтекло. Всички минали реакции, всички минали мисли и нагласи, настроения – всичко се изоставя. Постоянно се изоставя, докато чувството за лекота и свобода расте, стане физически осезателно и стабилно като честота, като поток, като чувство, като настроение, като енергия. Човек става по-способен да върши неща, да говори, да изразява мнение и тъй нататък. Ако това му е било трудно преди. Ако преди му е било трудно да си замълчи, да не реагира, да не обръща внимание на всичко по агресивен, хищен начин, тогава това става по-лесно вече. По тези знаци човек започва да осъзнава пътя и да разбира, че е на него. Когато се чувства свободен, лек, отворен, способен да общува, да комуникира, без това да му тежи, без да се бори, тогава значи е на пътя.

Пътят не те прави недосегаем за болка и печал. Напротив, колкото повече вървиш неотклонно по пътя, толкова повече ставаш отворен за болка и печал, за скръб и тъга, за самота. Но вече тези чувства все повече и повече се разширяват и изменят от чисто човешки към космически величини. Пътят ти разкрива далеч по-различна перспектива – космическата самота, самотата на Вселената. Може би затова има живот? Може би животът е сътворил живот, за да не се чувства самотен? Може би Духът е пожелал да открие себе си чрез себе си по този начин?

Пътят развива и изисква честност, за да бъде вървян. Около него се появяват много и различни гледки, човек научава чудни неща за света, получава информация. Става свидетел на невероятни истории за велики хора и приключения, за сила и могъщество, за високи нива на развитие, степени, лъчи и светлини, проекции, сънища, нива на реалността, паралелни вселени, избори и възможности от най-невероятно естество, както и от най-профанно и обикновено такова. Но бързо става ясно, че цялата тази картина за душата, този красив пейзаж, не е самия човек, не е той. Той не е част от това преживяване, а от своето собствено. Своя собствен път и живот. Затова по пътя се развива честност, защото иначе човек ще кривне и ще почне да си представя, че е някоя от гледките, които му е харесала или с която е съгласен. А това, колкото и приятно да е, би било обикновен сън, просто защото чужд път не може да бъде следван и вървян.

Пътят не те спасява от необходимостта да изпитваш и да даваш любов, да помагаш, да общуваш, да разбираш, да говориш, да живееш. Пътят те кара отново и отново да се завръщаш към тези най-прости, най-базисни действия, които са невъзможни без другите хора. Затова и пътят не те отделя от нищо, не те затваря в черупката на его-то, не те изолира. Ако се случва така, значи сам си кривнал, но пътят те води само към повече отваряне и общуване с другите и с живота най-вече.

Пътят ти разкрива огромният дар на самотното пътуване. Успоредно с разбирането за необходимостта от общуване идва и все по-голямото разбиране за необходимостта от уединеност, от изграждане на едно неприкосновено вътрешно пространство на духа, където той може да гори, да се развива и разраства. Идва осъзнаването на истинските възможности за развитие в миговете, когато няма никой и нищо около нас. Когато сме сами в стаята или сред природата, когато сме приключили работата си за деня. Вече не можем да кажем, че има празни мигове – всички са пълни; във всеки миг има нещо, което може да се изпие, вдиша, осъзнае или усети. Всеки миг може да бъде изживян пълноценно, с отвореност, с красота и съпътстващото разбиране за неговата цена. Защото освен, че това е миг от живота, това е и миг от смъртта. Това е мигът, изплъзващ се между пръстите, който ако не бъде хванат, ако не бъде изпит докрай, ако не бъде вдишан докрай, ако не бъде видян докрай, ще бъде загубен завинаги.

Пътят показва колко реална е смъртта. И то не само в края на живота ни. Ние може да сме млади, а вече да чувстваме смъртта наоколо. Всяко разсейване може да означава смърт и е смърт, защото не е оптимален живот, не е пълен живот. Всеки миг, в който си позволяваме да се отделим, да се отдадем на някаква глупава мисъл, че нещо си не е наред – е смърт. Вместо това човек започва все повече да избира животът. Все повече човек започва да се вглежда в нищото, за да види там живот, да вдиша живот, да усети живот. Ей така – от нищото. Човек гледа навътре, за да открие, че е жив, че живее и го прави докрай, на пълни обороти, защото смъртта е наоколо. Тя вече е тук, а не предстои да идва след десетки години. Смъртта е наистина тук, до нас, на Пътят и ако не избираме живота, значи избираме нея. Но тъй като осъзнаваме колко скъпоценно преживяване е той, колко е крехък и слабичък, колко лесно раним е, ние избираме него, избираме да го поддържаме и разрастваме, защото обичаме. Просто обичаме. Обичаме безрезервно, безсмислено, отчаяно, с цялото си същество ние обичаме така, както никога няма да обичаме нещо или някой, колкото и да ни се иска (включително себе си). Само животът може да бъде обичан по този начин. Целият живот, а не нещо в него.

Пътят ни тласка да се развиваме. Той ни тика, рита ни, блъска ни грубо или нежно ни гали и насочва. Зависи дали и доколко добре общуваме с него, доколко сме отворени да следваме собствените си стъпки една след друга. Пътят ни освобождава от цялата тежест и ни дарява лекота в това развитие, стига да помним, че сме на път. Така нищо не бихме могли да задържим и самите ние нищо не бихме могли да станем. Защото сме във вечен път, вечна промяна. Не се самозалъгваме, че това някога ще спре. Ние знаем, че по един или друг начин всичко ще продължи.

Пътят е най-голямата тъга и най-голямата любов. Той е пълния спектър от чувства, които изобщо някога могат да преминат през съществото ни. Нищо не може да се пропусне в Пътя, колкото и да бягаме, колкото и да се крием, колкото и да отказваме да отворим очи. И това е така, защото пътят е реален. Той е истински. Не нещо друго, а именно той – Пътят. Животът. И когато разберем това физически, с всички фибри на тялото си, с клетките и нервите си, с мозъка и аурата си, със сърцето си и дори с мисълта си, тогава страхът се превръща в здраво чувство, защото вече не ни кара да бягаме, а ни кара да заставаме нащрек. Да бъдем себе си, да се заземим, да премахнем целия си ненужен багаж и просто да вървим, както можем и колкото можем. Защото друго нямаме. Само това е истинско. И да затваряме очи, и да се мотаем, и да гледаме някоя красива гледка – няма значение – вече не можем да се излъжем, че това ще трае вечно. Няма да трае. Така че за какво да губим време? За какво да се лъжем с красиви или грозни, с прекрасни или със страшни мисли? Защо просто да не изживеем мига докрай? Защо просто да не го изпием, да не го вдишаме, да не го усетим с всичките си сетива? Защо не? Какво друго можем да направим? Дали ще запазим нещо със себе си?

Пътят е истински като самия Живот. И всичко е живо и изживява живота, извървява пътя си. И ние сме част от това. Ние сме самото това нещо. Какво повече можем да правим, освен да живеем с цялото си същество до край? Напълно.

Живота е невероятен, до болка разностранен и до болка прекрасен!