Умението да даваш и даряваш
Анастасия Гай
Умението да даваш и да даряваш е велик дар и произтича от умението да приемаш. Колкото повече приемаме, толкова повече даваме. Човекът е като кана, която пълнят с вода. Когато е напълнена догоре, водата започва да изтича от нея и да навлажнява всичко наоколо. Когато гърлото на каната е затворено, не само че не може да приема, но и не може да дава.
- А какво трябва да приемам? Мислиш ли, че всеки ден някой нещо ми дава?
- Да, така мисля. И не бъркай това, моля те, само с материалните неща. Трябва да приемаш всичко, което има в този свят. И да му се радваш така, както се радват децата.
Да приемаш живота такъв, какъвто някой го е създал, да приемаш себе си такъв, какъвто си. Това не значи, че няма да се развиваш и да постигаш целите си, това е само липса на недоволство към себе си, липса на критика и неприемане.
Да приемаш своите таланти и особености, да приемаш желанията си, произтичащи от тях.
Да приемаш пеенето на птиците зад прозореца и шумоленето на листата в утрото, да приемаш студеното зимно утро и разкаляната пролетна улица. Да приемаш безкрайните детски „защо” и желанието на сина си „Аз сам”. Да приемаш мъжа си и неговите понякога глупави мъжки шеги, да разбереш, че така той проявява своя интерес и желанието да се харесва.
Да приемаш околните хора и тяхната грижа и внимание, желанието да ни помогнат, а не да отхвърляш хората с техните предложения веднага, без да си помислил, че след като човек сам предлага нещо, значи иска да го направи.
Умението да приемаш подаръци и ухажването, комплиментите и флирта на любимия човек, а да не отговаряш на комплимента „Колко си красива” саркастично „Разбира се, че как иначе”, а след това да се обиждате на мъжа си за това, че не проявява внимание към вас и не ви говори мили думи.
Да приемаш възходите и паденията, да приемаш това, че имаш възможността да четеш, да слушаш, да говориш, да ходиш и живееш на тази планета.
- Даааа, така е, като казваш, но това ми навява асоциации и знаеш ли - те не винаги са в моя полза. Дори и да не кажа на глас нещо, все пак винаги ще си помисля нещо подобно на това, което каза, когато мъж ми прави комплимент.
- Не прекара ли това лято в недоволство от времето?
- Защо питаш? Ами да, при всички случаи това нищо няма да промени, по-добре е да се наслаждавам на дъжда и на факта, че не е минус 30 градуса навън и няма глобално застудяване. Получава се така, че ако не приемам живота си, външността си, талантите си, постоянно предизвиквам нещо негативно и от това съм с лошо настроение, като дори развалям и настроението на околните.
Точно преди дни мъжът ми се прибра по-рано от работа. Донесе пакет с вкусна храна, поиска да направи специална вечер, с романтика, и както после каза – да си спомни младостта, да потанцува, след това да се любим, добре че децата са на летен лагер. А аз още от вратата „Странен си, обикновено не дочакваш вечерята. На някакъв романтик ли се правиш”. Ако можеше след това да видиш физиономията му... Добре, че в последно време осъзнах някои неща, та се опомних навреме – видях се отстрани. Но знаеш ли, не ми се искаше тогава да съм на неговото място.
- Значи ти и сама сега разбираш, че трябва да се учиш да приемаш, на първо място особено себе си. Само тогава приемаш себе си, когато приемаш нормално любовта и уважението на околните. И да им отвърнеш също с любов и уважение съответно. Така ти можеш да дадеш само това, което имаш. Ако нещо ти липсва, ти няма и да го даваш.
Само когато ценим, обичаме и приемаме себе си, започваме да ценим, обичаме и приемаме обкръжаващия ни свят и близките си. Може с някого пътищата ни да се разделят, може да сме с различни интереси – и ние да не общуваме с тях. Но при това в душата ни ще има уважение към техните животи и ще приемаме техните решения. Ние просто започваме да си позволяваме да живеем така, както смятаме за правилно, като позволяваме и на другите да живеят така, както те смятат за правилно за себе си.
Само след като сме се открили за всички дарове и блага на Вселената, ние сме се преизпълнили подобно на каната догоре и не сме жадни, започваме да се замисляме и за това, какво можем да дадем на другите. Ние сме преизпълнени с много любов, покой, сили и енергия. Те са прекалено много само за нас и ние ги отдаваме, започваме да преливаме и оросяваме с любовта си и светлината си всеки и всичко наоколо. И колкото повече отдаваме, толкова повече място се освобождава в нас за новото. И ние отново приемаме в себе си нови знания, ново ниво на енергия, ново качество на живот и отново ги отдаваме, отново ги споделяме и даряваме, като с това правим не само себе си щастливи, но и този така прекрасен, удивителен и чудесен свят, в който живеем.

Живота е невероятен, до болка разностранен и до болка прекрасен!