Благодаря! Обаче ще си призная, че в най-трудните си моменти мълчах като пукал. Просто съм такава, както мисля споменах по-нагоре... Много съм слушала, "гледали сме и филми"...само, че като те цапне "тухлата" по главата .... изглежда различно. Знаете ли, чувала съм репликата той или тя живя само 3 месеца, или година и т.н., бързо стана... Сега това има друго измерение за мен! Той или тя се е събуждал, говорил е с близките си, смял се е плакал е гледал е телевизия, планувал е бъдещето! Кой може да каже това много или малко е! Кой има право да го каже! По време на консултациите с лекари се срещнах с един от най-добрите! Виждайки хронологията на заболяването и лечението се опита да ми "повдигне духа човека" и посочи няколко години преживяемост с едно от леченията. Ама той виждал ли е тиква като мен! Аз го погледнах и му казах, че ще бъде изненадан, защото никой не може да ми поставя граници! Това може само Господ! Прочетох някъде в постингите, че човек трудно се адаптира към новата реалност, така е. Мисля, че в началото си наложих да не мисля, бях като машина. Днес отивам там, правя това или онова и т.н. После постепенно, както, когато привикваш към нещо, опитвайки по малко, си позволих да разсъждавам. И аз си задавах въпроси, но само такива, на които имам отговор. Другите, от рода на защо на мен и т.н., на които няма отговор, гонех от главата си! Имаше дни, в които се хилех като идиот, само за да не рева или да не се изгубя...! Представяте ли си картинката: влизам в магазин, автобус или вървя по улицата и се хиля!
Когато се прибрах у дома си обещах, че повече няма да позволя да мисля за глупости! Ще се радвам, ако щете, че мога да си измия съдовете, да забърша прах. Когато ми беше зле в болницата това си представях и копнеех да правя. Бях решила да не пропускам нищо. Исках да слушам децата, просто да ги слушам... Знаете ли какво се случи, когато се прибрах!? Правех го! И продължавам да го правя! Една приятелка ми каза, че много съм се променила. Сигурно е така, защото преди постянно си премълчавах за всичко и мълчах ли мълчах, или ми "падаше изведнъж пердето" и ставаше страшно. Бях като пружина, постянно под напрежение...Постоянно събирах в себе си всичко, въпреки, че съм доста общителен човек, но никога не съм обичала да се оплаквам. А сега се старая и мисля, че го правя, просто не обръщам внимание на много неща. За мен са важни съпругът ми, децата ми, близките ми, приятелите ми и мисля, че ги заразих до някъде с моя "идиотизъм"....