Изпълних твоето желание nadia_O6O6. Прочетох постинга на БИБА, това наистина е така. Много е важна психиката, но... има още нещо много важно всеки е различен това не може да се пренебрегва. Аз и преди това го споменах, има хора, които изпитват нужда да се оплакват, това е техния начин да оцеляват в ситуацията. В болницата се запознах с една жена, която имаше моята диагноза. Тя непрекъснато се оплакваше, охкаше..., изобщо трагедия. Е тръгна си в добро състояние в един момент след това се чувахме от време на време. Тя си признаваше, че ми се обажда, за да и вдигам тонуса. Като се притесни и бърза да ми позвъни, за да и кажа, че всичко ще бъде наред, "защото аз така казвам и няма друг начин". Общо взето "забавление". Аз, както разбрахте не съм от тези хора. Мога да бъда любезна, забавна /надявам се/ и т.н., но когато трябва да се стегна трябва да съм сама. Сега се сещам, трябваше да ми вземат материал за миелограма от гръдната кост - направиха ми го без упойка. Повярвайте, не усетих нищо! Съпругът ми и брат ми, чакаха отвън, аз влязох и излязох... те ме гледаха като застреляни, скочиха да ми помагат да сядам да не би да съм замаяна от упойката. Като им казах, че го направиха без упойка се хванаха за главите. А лекарите в кабинета започнаха да разсъждават дали всъщност упойката не била по-голям стрес за пациента и дали не било по-добре така да се прави. Аз им казах да не си го помислят даже, защото аз не съм критерий във никакъв случай и не трябва да сравняват другите пациенти с мен. Във всеки случай се съгласиха, че е така.... Разбира се така беше само този път. По отношение на правилата на поведение не знам за такива. Лично аз слушах себе си и правех каквото трябва. Моят съпруг за отрицателно време изчете сума литература във връзка с болестта, търсеше алтернативи, избираше лечение, лекари, пазеше ме от хора, които по някакъв начин биха ме натоварили. Знаех от самото начало всичко. Даже си спомням, когато бяхме след последното изследване, при един добър хематолог и той трябваше да постави диагноза, горкия чудеше се как да ме отпрати, а пък аз му обясних, съвсем спокойно, че съм от хората, които искат да знаят... Не му беше лесно, никак...А аз наистина се чувствам по-добре ако знам, или пък ако трябва да изтърпя нещо свързано с болка, или пък процеса на лечение, или различните процедури. Например вливките /може да ви се стори налудничаво, но това е самата истина/, представях си, гледайки лекарството, как влиза във вената ми, как продължава по кръвоносните ми съдове, до къде достига и как, достигайки до някаква мътилка я прочиства. Така беше и с лъчетерапията и с трансплантацията. Изобщо със всичко, което се случваше. Четях, за да получа колкото може повече информация, за да си представя процеса и това е. Е, имах и си и мойте тежки моменти. В началото се притеснявах да си ги призная. После си дадох сметка, че и те са нужни. Просто трябва да се оставя на течението и ще мине. Стараех се естествено да ги спестявам на семейството си. Изобщо, гледахме взаимно да се щадим. Гледах да обръщам всичко на шега, поне през повечето време... Когато бях на лъчетерапията се шегувах, че не трябва да минавам покрай гайгеров брояч, че ще има да пищи..., ще решат, че са пуснали атомна бомба, или пък, когато връщах от химиотерапия /извинявам се, но това е реалността/ като пишках в тоалетната вечер сигурно блока свети заради мен, или пък, че ако реша да пътувам в чужбина ще ме спрат на проверката, защото ще решат, че пренасям химическа лаборатория и т.н. Луда работа общо взето! Какво да се прави...