Много ви благодаря за топлите думи...Абе всеки се справя както може. Забелязах /аз съм си такава, обичам да наблюдавам и да анализирам хора, поведение, даже към трансплантацията подходих по този начин, така де на колко хора им се случва да научат за тези неща от кухнята/, та забелязах, че всеки човек се справя според характера си и това, което е невъзможно и недопустимо за един, за друг е съвсем нормално. Когато започвах химиотерапия не исках да коментирам, да говоря, да обсъждам, даже дълго време родителите ми и родителите на мъжа ми, не знаеха за това, бих казала, че научиха с подробности за всичко чак след трансплантацията. Знам, че някой ще каже не е честно спрямо тях, то те не са здрави хора, а на мене ми беше нужно да концентрирам в това да успея! Не можех, нямах сили да се притеснявам и за тях, нужно ми беше, аз го наричам "да се събера"... Не не съм се затворила! Както казах опитвах се и държах да водя нормален живот. От нищо не се лишавах. Там в болницата /естествено къде другаде/ видях различни хора: например имаше една жена, която беше се вцепенила от страх от това, което ще и се случи в момента т.е. ще и влеят нещо подобно на жив огън във вените. Е заговорихме се и аз казах, че не бива да възприема лекарството по този начин. Да то е много силно и вероятно вредно за други органи и т.н., но предвид ситуацията си е направо като вълшебство. Мисля, че после погледа и се промени, поне за този ден, после ми искаше телефона, за да и го повтарям постоянно..., т.е. някои имат нужда да се хванат за някого, други постоянно да говорят, трети да им говорят, четвърти като мен предпочита да се скрият в дупка като ранените животни и да се справят сами..., всички сме различни. Ключа, според мен е да се замислиш що за човек си и да постъпиш според това. Дадоха ми в началото разни книжки една, от които беше на колоездача Ланс Амстронг. Е, прочетох ги след повече от 1 година. По рано просто не можех. Много ми помогна особено книгата за неговото боледуване, намерих нещо много общо и научих много, но го направих тогава, когато бях готова. Бях си купила преди доста време и книгата на Исабел Алиенде "Паула". Нея пък прочетох, по-скоро можах да прочета съвсем наскоро. Тя ми подейства като откровение. Винаги съм се осланяла на интуицията си! Винаги! Например, как да се храня по време на химиотерапиите - лека храна, много сокове от морков, червено цвекло и ако трябва да регулирам червата го правех единствено с билки, много рядко посягах към лекарства. Пиех огромно, ама огромно количество вода средно по 5 литра на ден, беше важно да филтрирам бъбреците. Понякога си мислех дали да не се пренеса в тоалетната. Но това си даде своето, бъбреците ми са, така да се каже да чукам на дърво. Предвид състоянието на гръбнака ми, трябваше да се обездвижа напълно да лежа и т.н., дори у дома, нито веднъж нито за секунда не легнах. Дремех седнала, но не лягах. Така правех и в болницата за трансплантацията - никакво отпускане. За мен е много, много важен тонуса. И още нещо беше и е много важно, че с лекарите бяхме на една вълна, т.е. всичко, което чувствах, че трябва да направя по определен начин естествено коментирах с лекарите и те ме подкрепяха. А у дома, не знам какво им е коствало, но нито за секунда не ми позволиха да се отчаям, нито за секунда! Въпреки, че голямата ми дъщеря завършваше гимназия подготвяхме абитуриенски бал и т.н. Това не го казвам в смисъл горката жена, не! Напротив концентрирахме се над тези неща, над хубавите неща, а това беше между другото...
Няколко месеца след трансплантацията реших, че ще е полезно да ходя и най-вече да се науча, за да го правя у дома, йога в частта с дишането /естествено не на гимнастиката/. Реших, че ще ми се отрази добре и на психика и на белите дробове. Преди не бих и помислила за това, но както казват "никога не казвай никога". Просто ми хрумна /е след като изчетох доста за вероятност от сраствания на тъкани, сигурно съм се повманиачила лекинко/, че след лъчетерапията, част от която беше в тази област ще ми се отрази добре. А за тази есен съм решила, че ще ходя на плуване. Плуване силно казано, по-скоро ще ходя във вода или просто ще се отпускам, но това е един вид тонус за мускулите, а и начин да се опитвам да регулирам теглото, че много ми тежи на гръбнака. Това е засега, ако се сетя за още нещо, което е родила главата ми, за да се справя ще го споделя...
ЗА ЧОВЕК, НА КОГОТО НЕ МУ СЕ Е ГОВОРИЛО ДЪЛГО НАПРАВО СЪМ СИ БЪБРИВКА. АМА СЕГА КАТО МИ СЕ Е ОТПУШИЛО...